Джос Стърлинг - Скай

— Не ме гледай така! — Отново беше мъжът зад волана. Този път беше с приятел. Той ритна с крак, когато аз не се придвижих достатъчно бързо. Изтърчах назад и се притиснах до стената, опитвайки се да се престоря, че не съм там. Гледах, докато той даде нещо на другия мъж и получи пари в замяна.

— Той те измами — прошепнах.

Вторият мъж спря и приклекна до мен. Дъхът му беше отвратителен и вонеше на пържен лук.

— Какво каза, пиленце? — Изглежда му се виждах забавна.

— Той излъга. Доволен е, че те измами — Люлеех се напред и назад. Знаех, че ще ме накажат, но поне другият човек беше тук.

— Хей. — Той се усмихна неискрено. — Нима слушаш какво дрънка хлапето на приятелката ми? Тя пък какво знае?

Мъжът с лошия дъх извади пакета от джоба си и го стисна между палеца и показалеца си. Вече не се усмихваше.

— Чист ли е?

— Сто процента. Гарантирам.

— Лъже — рекох. Цветът му беше противно жълт.

Лученият дъх му подаде пакета.

— Благодаря, пиленце. Искам да ми върнеш парите. Гаранцията ти не струва петдесет кинта.

Мъжът му върна парите, като се кълнеше, че е невинен.

И след това дойде болката.

По-късно го чух да казва на лекаря, че съм паднала по стълбите и съм счупила ръката си. Била съм тромава. Лъжа. Много ми беше ядосан

И после отново бяхме в колата. В друГден. Пътувахме, преди някой да се заинтересува от нас. Лелята с кървавочервените устни беше нервна. Оплакваше се и каза, че Той ще я зареже заради мен. И тя не ме харесваше. Твърдеше, че разбирам твърде много. Като вещица. Като тъпата й покойна доведена сестра.

— Може да я предадем на социалните служби в Бристол. Ще кажем, че не можем да се справяме с нея. — Леля ме погледна гневно.

— Първо правило — не позволявай на властите да разберат, че съществуваме. Няма да се връщаме в Бристол. Вече се преместихме. — Той попречи на друга кола да го изпревари на магистралата.

— Откога, Фил?

Откакто полицията обискира „Ръцете на играча на крикет“.

Втренчих се през стъклото в синя реклама. Видях, че най-отгоре има малък символ на самолет. Пътят водеше нанякъде, там, където имаше самолети. Прииска ми се да полетя. Запях „Заминаваме с реактивен самолет“.

— Писна ми! — Фил включи мигач, отклони се от магистралата и зави към бензиностанция. — Оставяме тук изрода.

— Какво? — Жената го погледна озадачено.

От мъжа се излъчваше тинесто зелена злоба. Цветът му беше тъмнолилав със зелени оттенъци. Догади ми се само като ги гледах. Погледнах изцапаните си къси панталонки

— Шегуваш се, нали?

— Грешиш. Оставям я тук. Или остани с нея, или ела с мен. Т и решаваш.

— По дяволите, Фил, не мога да я зарежа ей така!

Той спря в дъното на паркинга и нервно погледна в страничните огледала.

— Защо не? Тя пречи на бизнеса ми, когато е край мен. Някой филантроп ще я намери. И тя ще бъде негов проблем, Джоу, а не наш. Детето е грешка на Франи Тя трябваше да се отърве от нея. Момичето няма нищо общо с теб — с нас. — Той се наведе и я целуна. Цветът му беше ужасяващо жълт, който показваше голяма тлъста лъжа.

Жената прехапа устни.

— Добре, добре, дай ми минутка. Боже, нуждая се от питие. Няма ли да ни открият?

Фил повдигна рамене.

— Регистрационните табели на колата са фалшиви Ако не слезем, камерите няма да ни заснемат. Никой в Англия не я познава. Родителите й са починали в Дъблин. Ако не смятат да я водят в чужбина, тя е никой. Кой ще я познае след толкова много време? Тя дори няма акцент.

— Значи ще я оставим и някой друГще се грижи за нея. Няма да пострада. — Леля се опитваше да се убеди, че постъпва правилно.

— Ще пострада, ако ние я задържим. Тя е лоша за нас. Съсипва всичко, което имаме.

Жената събра смелост и кимна. Хайде да го направим.

— Трябва ни само шанс да се измъкнем. — Мъжът се обърна и ме сграбчи за тениската. — Слушай, изрод, ще мълчиш и няма да вдигаш шум. Кротувай, изрод, или ще се върнем и ще те вземем. Разбра ли?

Кимнах. Бях толкова уплашена, че мислех, че ще се подмокря. Аурата му пулсираше в червеното на насилието, както преди да ме пребие.

Той протегна ръка и отвори вратата.

— Слез и седни ей там. Не създавай неприятности.

Разкопчах предпазния колан. Бях свикнала да се грижа за себе си.

— Сигурен ли си, Фил? — изхленчи жената.

Той не отговори и затвори вратата. Следващото нещо, което чух, беше ревът на мотора на колата.Седнах и започнах да броя маргаритките.

* * *

Когато този път отворих очи, аз не бях на паркинГкрай бензиностанция, а седях в обятията на Зед, на топло, и чувствах, че се грижат за мен.