Джос Стърлинг - Скай

— Ако Зед и Хавиер не са ме отвлекли, тогава защо аз мисля, че са го направили?

* * *

Денят на благодарността дойде и отмина. Единственият знак беше вечерята с пуешко месо в болницата. Съзнанието ми не се проясняваше. Чувствах се като бряГслед преминаване на приливна вълна — с разхвърляни по пясъка остатъци, всичките различни и непознати, разтрошени на парчета. Съзнавах, че в мен бушува силно чувство, но не можех да разбера какво и да проумея кое е било реално и кое — фалшиво. Бях отприщила в себе си нещо и не го контролирах. И резултатът беше катастрофален.

Полицията на Лас Вегас сне всички подозрения от Зед и брат му. Тогава защо ги бях обвинила? Терзаех се от вина, че ги бях въвлякла в тази история, и ми беше неудобно да виждам когото и да е от семейство Бенедикт. Накарах родителите си да обещаят, че няма да ги пускат при мен. Не можех да ги погледна в очите. Виктор обаче дойда няколко пъти с Фарстайн, за да провери дали съм си спомнила още нещо. Извиних се на него и на полицая за объркването си, но нямаше да се изненадам, ако Виктор ме беше намразил.

— Кошмари, госпожице Брайт — това е — с практичен тон заяви Фарстайн. — Преживели сте нещо много страшно и съзнанието ви е объркано.

Той беше любезен, но разбирах, че ме отхвърля като безполезна в разследването си. Всички бяха съгласни, че съм била отвлечена, но никой не можеше да докаже, че е замесен друГосвен двамата мъже в склада. Аз бях ключовият свидетел, но не им отварях никакви врати.

При последното си посещение Фарстайн ми донесе колода карти и букет цветя.

— Заповядайте, госпожице Брайт. Надявам се, че ще ви помогнат да се почувствате по-добре. — Той извади картите и ги разбърка. — Сигурно ви е много скучно тук. Повечето хора обичат да посещават моя град. Съжалявам, че вие прекарахте толкова лошо при нас. — Фарстайн цепи картите и ги раздаде.

Виктор стоеше настрана и ни гледаше от вратата.

— Няма да поквариш момичето, нали, Фарстайн?

— Не може да си тръгне от Лас Вегас, без да заложи нито веднъж.

— Не знам много игри — признах.

— Тогава ще играем на „Война и мир“.

— Ако победя?

— Получаваш цветята.

— А ако загубя?

— Пак ще получиш цветята, но трябва да ми дадеш едно за бутониерата.

Фарстайн си тръгна, закичен с карамфил на ревера.

Виктор остана и се загледа през прозореца. Безпокойството му беше очевидно.

— Скай, защо не искаш да видиш Зед?

Затворих очи.

— Той е много разстроен. Никога не съм го виждал такъв. Знам, че се обвинява за случилото се с теб, но това го съсипа.

Не отговорих.

— Тревожа се за него.

Виктор не беше човек, който се доверява на хора извън семейството си, затова сигурно се безпокоеше. Но какво можех да направя аз? Едва събирах смелост да се събудя сутрин.

Снощи се е сбил.

Сбил се е?

— Добре ли е?

— Било е по-скоро словесна схватка, отколкото юмручен бой.

— С кого се е сбил?

— С две момчета от Аспен Сам си го е търсел. И за да отговоря на въпроса ти, Зед не е добре. Боли го душата, сякаш кърви отвътре, където мисли, че никой друГне вижда.

— Съжалявам.

— Но няма да направиш нищо по въпроса?

В очите ми бликнаха сълзи.

— Какво искаш да направя?

Той протегна ръка към мен.

— Престани да го изолираш. Помогни му.

Преглътнах. Във Виктор имаше някаква безпощадност, която не ми позволяваше да се скрия зад оправданието за объркването си, и тя беше страшна и същевременно предизвикателна.

— Ще… се опитам.

Ръката му се сви в юмрук, преди да я спусне.

— Надявам се да го сториш, защото, ако с брат ми се случи нещо лошо, няма да бъда доволен.

— Това… заплаха ли е?

— Не, истината. — Виктор поклати глава. Раздразнението му беше очевидно. — Ще го преживееш, Скай. Започни да се вглеждаш извън себе си. Това ще ти помогне да оздравееш.

В края на ноември ме изписаха от болницата, но родителите ми бяха решили да послушат съвета на лекарите и да не ме водят направо вкъщи.

— В Рикънридж има твърде много тревожни асоциации — каза им доктор Питърс, консултант психиатърът. — Скай се нуждае от абсолютна почивка и никакъв стрес. — Тя им препоръча възстановителен дом в Аспен Записаха ме и ми дадоха самостоятелна стая — нещо, което можахме да си позволим единствено благодарение на щедростта на анонимен благодетел от Лас Вегас, който беше чул за моя случай по новините.

— Това е лудница, нали? — попитах без заобикалки Саймън, докато Сали подреждаше малкото ми неща в шкафчето. Стаята ми имаше изглед към заснежената градина. Видях момиче, което се разхождаше край езерото, изгубена в собствения си свят, докато една сестра излезе да я прибере.