Джос Стърлинг - Скай

— Кога, как? — имитирах един от любимите жестове на Тина — бледо подражание на подканващия знак с дългите й нокти, но все пак беше нещо. — Подробности, сестро, подробности.

Т ина смутено наведе глава.

— Ами, когато те отвлякоха, Нелсън се държеше страхотно. Помогна ми да не превъртя. Мислех, че аз съм виновна — заради колата и всичко останало.

Нелсън погали рамото й.

— Да, Тина най- после видя добрата ми страна.

— Много съм доволна — и за двамата. ВиГсе заслужавате — рекох.

Тина се засмя.

— Това да не е някакво китайско проклятие?

— Не, глупачко. — Хвърлих възглавницата си към нея. — Това е комплимент.

Те седяха близо час. Чувствах се добре, стига да не говорехме за отвличането. Нямах проблем да си спомням разни неща за училище и не изпитвах болка или объркване. Започнах да се чувствам като преди.

Тина погледна часовника си и кимна на другите.

— Най-добре да тръгваме. Следващият ти гост ще дойде в шест.

Прегърнах ги един по един.

— Благодаря ви, че дойдохте да видите клетото побъркано момиче.

— Няма ти нищо, което малко време да не може да излекува, Скай. Ще дойдем пак вдругиден. Сали каза, че ще бъдеш тук най-малко до края на седмицата.

Повдигнах рамене. Времето някак нямаше голямо значениГза мен. Бях излязла от обичайното си ежедневие.Ще ви чакам. До скоро.Те си тръгнаха, като поздравиха някого в коридора. Приближих се до прозореца да ги видя, но от стаята си не виждах паркинга.

На вратата тихо се почука.Обърнах се, очаквайки да видя Сали.

— Влез.

Вратата се отвори и на прага застана Зед. Той спря, без да е сигурен дали е добре дошъл.

— Здравей.

Нещо заседна в гърлото ми.

— З-здравей

Зед извади иззад гърба си голяма златиста кутия, завързана с червена копринена панделка.

— Донесох ти шоколадови бонбони.

— В такъв случай може да седнеш. — Стараех се да говоря спокойно, но отвътре чувствата ми се подмятаха като палми преди разразяване на ураган. Приливната вълна на емоциите се завръщаше.

Зед не седна. Остави кутията на леглото и застана до мен пред прозореца.

— Хубава гледка.

Стиснах зъби, докато държах вратата в главата си плътно затворена срещу прилива.

— Да. Ние, лудите, трябва да излизаме рано сутрин. Казаха ми, че в градината има снежен човек, който прилича на старшата сестра. — Пръстите ми трепереха, когато сложих ръце на перваза.

Зед сложи топлата си ръка върху моята, успокоявайки треперенето.

— Ти не си луда.

Опитах да се засмея, но звукът не прозвуча като смях. Бързо избърсах сълзата от окото си

— Така ми казват всички, но чувствам, че мозъкът ми е като бъркани яйца.

— Все още си в шок.

Поклатих глава.

— Не, Зед. Нещо повече е. Виждам неща, които не мисля, че са се случили. В главата ми се явяват ужасяващи образи — неща за теби Хавиер. Но знам, че не си такъв. И мисля, че застрелях и двама ви. Събуждам се обляна в студена пот, сънувайки, че държа пистолет в ръката си. Не съм докосвала пистолет през живота си, затова откъде знам какво изпитваш, когато стреляш?

— Ела тук. — Той ме притегли към себе си, но аз се дръпнах.

— Не, Зед, няма да искаш да ме докосваш. Аз съм… сломена.

„Не, все още не я искам сломена.“ О, Боже, кой каза това?

Зед отказа да ме слуша и ме притисна в обятията си.

— Не си сломена, Скай. Дори да си, аз пак те искам, но не си. Не знам защо виждаш онези неща, но трябва да има причина. Може би мъртвият савант е объркал някак ума ти? Каквото и да струва, ще разберем истината и ще ти помогнем. — Зед въздъхна. — Но Хавиер и аз изобщо не бяхме близо до теб, докато не те намерихме в склада. Вярваш ли ми?

Кимнах, склонила глава на гърдите му.

— Да, така мисля.

Той прокара пръсти по гърба ми, масажирайки схванатите ми мускули.

— Мислех, че съм те загубил. Не мога да ти опиша какво означава за мен да те държа в обятията си.

— Ти дойде за мен, макар да знаеше, че може да те застрелят — спомних си благодарение на Саймън

Носех бронежилетка.

— Пак можеше да те убият. Можеше да те улучат в главата.

Зед уви в шепи лицето ми и потърка с палец трапчинката на брадичката ми

— Струваше си да платя цената. Без теб бих се превърнал в най-студения, най- циничния костелив орех на света, по-лош и от онези, които те отвлякоха.

— Не го вярвам.

— Истина е. Ти си моята котва и ме държиш на мястото на доброто. Бях се понесъл в лошата посока, откакто ти не искаше да ме видиш.

Обзе ме чувство на вина.

— Виктор ми каза.