Джос Стърлинг - Скай

— Частна клиника — поправи ме Саймън. — Все още не си готова да се върнеш в училище и не можем да си позволим да останем повече в Лас Вегас, затова тук е най-доброто място, където можеше да дойдеш.

Сали се изправи и затвори чекмеджето.

— Можем да се върнем в Англия, Саймън. Скай може да се почувства по-добре сред старите си приятели.

Стари приятели? Поддържах връзка с някои от тях във Фейсбук, но предишната близост някак се изпаряваше, колкото по-дълго не бях там. Нямаше да е същото.

Саймън ме прегърна.

— Ако ще се оправят нещата, ще го направим, но едно по едно, а?

— Трябва да изнасяме лекции в Центъра за изкуство — обясни Сали. — Но единият от нас ще идва през ден. Искаш ли да видиш някои приятели от Рикънридж?

Започнах да си играя с въженцето на завесата.

— Какво сте им казали?

— Че си реагирала зле на травмата от отвличането. Нищо твърде сериозно, но ти трябва време да се възстановиш.

— Сигурно мислят, че съм луда.

— Мислят, че страдаш. И наистина е така. Нали те виждаме.

Бих желала да видя Тина и Зоуи. И Нелсън също, ако иска да дойде.

Ами Зед?

Допрях чело до студеното стъкло и в съзнанието ми изведнъж изплува спомен — небостъргач и неонови реклами. Потреперих.

— Какво има, обич моя?

— Сега виждам други неща, в които няма логика.

— Със Зед ли са свързани?

— Не. — Осъзнах, че наистина не са свързани със Зед. Той не беше там. И аз протаках. Бях обещала на Виктор, че ще се опитам. Може би ако видех Зед, това щеше да ми помогне да си изясня нещата. — Да, бих искала да видя и Зед — само за малко.

Саймън се усмихна.

— Добре. Момчето ужасно се тревожи за теби се обажда на всеки час през деня и по-голямата част на нощта.

— Ти запя друга песен за него — измърморих, когато изведнъж си спомних ясно спора ни за Зед преди месец. Зед не каза ли, че ме обича? Тогава защо имах чувството, че той е мой враг?

— Не може да не харесваш човек, който влиза в клопка, за да спаси момичето си.

— Така ли?

— Не си ли спомняш? Зед е бил там, когато са те ранили.

— Да, беше, нали?

Саймън стисна рамото ми.

Виждаш ли? Започваш да си спомняш.

* * *

Следващият ден премина спокойно. Четох роман от купчината, която ми бяха донесли, и не излязох от стаята си. За мен се грижеше добра като същинска майка жена от Калифорния, което знаеше много за зимите в Колорадо. Тя влизаше и излизаше през деня, но през повечето време ме оставяше сама. Около пет, точно преди да свърши смяната и, болногледачката почука на вратата.

— Имаш посетители, миличка. Да ги поканя ли да влязат?

Затворих книгата. Пулсът ми се учести.

— Кои са?

Тя погледна списъка.

— Тина Монтерей, Зоуи Стюарт и Нелсън Хофман

— Аха. — Изпитах смесица от облекчение и разочарование. — Разбира се, покани ги.

Тина първа подаде глава в стаята.

— Здравей.

Имах чувството, че не съм я виждала цяла вечност. Не съзнавах колко ми липсват буйните й, червеникавокестеняви фитили и ексцентрично лакираните й нокти.

— Елате. Няма много място, но може да седнете на леглото. — Бях на стола до прозореца, притиснала колене до гърдите си. Усмивката ми беше толкова крехка, че не исках да злоупотребявам с нея.

Зоуи и Нелсън последваха Тина. Всичките се чувстваха неловко.

Тина сложи саксия с розови циклами на нощното шкафче.

— За теб са.

Благодаря.

— Е…

— Как сте? — побързах да попитам. Последното, което исках да обяснявам, беше напълно объркания ми мозък. — Как върви училището?

— Добре. Всички се тревожат за теб. Наистина са шокирани. В Рикънрвдж не се беше случвало такова

нещо.

Отместих поглед към прозореца.

— Да, предполагам.

— Спомням си, че се шегувахме за това с теб, когато довде. Чувствам се ужасно, че точно ти трябваше да откриеш, че греша. Добре ли си?

Изсмях се глухо.

— Огледай се наоколо, Тина. Тук съм, нали?

Нелсън скочи.

— Скай, ако посочиш хората, които ти сториха това, ще ги убия!

— Мисля, че може би вече са мъртви. Поне полицията смята така.

Тина дръпна Нелсън да седне на леглото.

— Недей, Нелсън, не забравяй, че обещахме да не я разстройваме.

— Извинявай, Скай. — Нелсън прегърна Тина и целуна косите й — Благодаря.

Това пък какво беше? Не можах да не се усмихна — първата ми непресторена усмивка от много време.

— Хей, вие двамата…

Зоуи завъртя очи и ми предложи дъвка.

— Да, гаджета са. Побъркват ме. Трябва бързо да се оправиш, Скай, и да ми помогнеш да запазя разсъдъка си в училище. — Слава Богу, че Зоуи се шегуваше с лудостта. Това ме накара да се почувствам много по-нормална.