Джос Стърлинг - Скай

— Скай? — Сали мигновено се озова до мен. — Жадна ли си? Лекарите казаха, че трябва да пиеш много течности. — Тя ми подаде чаша и видях, че ръката й трепери.

— Дай й минутка, скъпа — рече Саймън и застана зад нея. — Добре ли си?

Кимнах. Не исках да говоря. Съзнанигто ми все още беше объркано, пълно с противоречиви образи. Не можех да проумея кое е реално и кое — въображаемо.

Сали подпря главата ми и поднесе вода към устата ми Отпих една глътка.

Сега по-добре ли си? Можеш ли да използваш гласа си? — попита тя.

В главата ми звучаха твърде много гласове — моят, на Зед, на мъж, който твърди, че е мой приятел. Затворих очи и извърнах лице. — Саймън! — разтревожено извика Сали

Не исках да я разстройвам. Вероятно ако се престорех, че не съм там, тя отново щеше да бъде щастлива. Това понякога имаше резултат.

— Тя е в шок, Сали — успокои я Саймън. — Дай й шанс.

— Но Скай не е била такава, откакто я видяхме за пръв път. Познавам го по очите й.

— Тихо, Сали. Не бързай да правиш изводи. Скай, имаш колкото време ти е необходимо, чуваш ли? Никой няма да те притиска.

Сали седна на леглото и хвана ръката ми.

— Обичаме те, Скай. Дръж се за това.

Аз обаче не исках обич, защото нараняваше.

Саймън включи радиото и го настрои на станция, която предаваше спокойна, приятна класическа музика. Звуците ме погалиха като милувка. Бях слушала музика през всичките години, прекарани в домове на осиновители и приюти за сираци Говорех само като пеех странни, кратки, полуналудничави песнички, които съчинявах сама и това караше хората около мен да мислят, че съм ненормална. Предполагам, че наистина бях. Но после се запознах със Сали и Саймън, които се погрижиха да направят нещо за мен. Те бяха много търпеливи и ме чакаха да изляза от унеса и аз го направих. Оттогава не пеех. Не можех отново да ги подложа на това.

— Добре съм — изграчих, въпреки че не бях добре. Мозъкът ми представляваше склад за отпадъци, пълен с различ ни детайли.

— Благодаря ти, миличка. — Сали стисна ръката ми. — Нуждаех се да чуя това.

Саймън се залови да подрежда цветята и няколко пъти се прокашля, за да изчисти гърлото си.

— Ние не сме единствените, които искат да знаят, че си добре. Зед Бенедикт и семейството му отдавна чакат във фоайето за посетители.

Зед. Объркването ми нарасна. През ума ми като електрически шок премина паника. Бях осъзнала нещо важно за него, но отново затръшнах вратата.

— Не мога.

— Той е свястно момче. Ще отида да им кажа, че си се събудила и ще обясня, че в момента не си готова да приемеш посетители. Но се опасявам, че и полицаите чакат да говорят с теб. Трябва да ги пуснем да влязат в стаята.

— Не знам какво да им кажа.

— Кажи им истината.

Саймън излезе, за да съобщи новината на семейство Бенедикт. Направих знак на Сали, че искам да седна в леглото. Забелязах, че лицето й е напрегнато и уморено.

— Откога съм тук?

— Беше в безсъзнание дванайсет часа, Скай. Лекарите не можаха да обяснят защо. Много се притеснихме.

Нещо ме накара да вдигна глава. Семейство Бенедикт излизаха от болницата. Зед забави крачка пред прозореца на стаята ми и погледите ни се срещнаха. Изпитах ужасяващо чувство в стомаха си. Страх. Той спря и сложи ръка на стъклото, сякаш да ме докосне. Свих ръце в юмруци върху завивката. Дълбоко в себе си чувах звън — дисхармоничен и бурен. Каната с водата на нощното шкафче се разтресе, лампата на тавана се заклати и звънецът за повикване на сестрата изскочи от подставката и се сгромоляса на пода. Изражението на Зед стана по-мрачно и звукът — по- пронизителен. И после дойде Сол и прошепна нещо в ухото му. Зед кимна, погледна ме за последен път и отмина. Звукът заглъхна и вибрациите спряха.

Сали потърка ръце.

— Странно. Сигурно е бил земен трус. — Тя върна звънеца на мястото му. — Не знаех, че Лас Вегас е в земетръсен район.

Нямах представа дали бях аз или Зед. Дали той ми беше толкова ядосан, че искаше да ме разтърси? Или страхът ми се опитваше да го отблъсне?

Чувствах се вцепенена и позволих на Сали да среше и да сплете косите ми

— Няма да те питам какво се случи, миличка — каза тя, като внимаваше да не дръпне косата около раната ми, — защото трябва да разкажеш всичко на полицията и на ФБР, но само искам да знаеш, че ти не си виновна за случилото се. Никой няма да обвини теб.

— Двама мъже са умрели, нали? — Гласът ми прозвуча някак отдалеч. Имах чувството, че се наблюдавам отстрани как говоря със Сали, докато всъщност съм скрита дълбоко в себе си и се тая зад толкова много врати и ключалки, че никой не може да стигне до мен. Само там се чувствах в безопасност.