Джос Стърлинг - Скай

След цяла вечност в отсрещния край се чу тътрене на крака. Плъзгащите се врати се открехнаха няколко сантиметра.

— Ние сме. Дойдохме сами, както поискахте — каза Хавиер Бенедикт. Моят враг.

— Какво направихте със Скай? Добре ли е тя? — попита брат му Зед. Познавах го, нали? Разбира се, че го познавах. Той беше моето гадже.

„Не те обича. Само си играе с теб.“ Думите се разнесоха в съзнанието ми, но не си спомних защо мисля така.

Стоях тихо и неподвижно, притиснала колене до гърдите си.

„Скай? Моля те, отговори! Ще се побъркам. Кажи ми, че си добре.“

И Зед беше в съзнанието ми. Нямаше къде да се скрия. Не се сдържах и изхленчих.

— Хавиер, това е тя! Боли я.

Хавиер го задържа назад.

— Това е клопка, Зед. Ще го направим, както се разбрахме.

— Те още не са се появили.

— Кажете ни какво искате срещу Скай и ще го имате. — Гласът на Зед трепереше.

В нищо от това нямаше логика. Аз ги бях застреляла. Защо бяха тук? Защо трябваше отново да изживея кошмара?

— Излезте напред да ви виждам и ще ви кажа — отговори Гейтър.

— Не сме глупави. Можеш да ни кажеш, докато стоим тук.

Ако не излезете с вдигнати ръце, ще пусна един куршум в главата на малката ви приятелка.

Не трябваше да става така. Аз взимах пистолета, докато се боричках със Зед, и застрелвах двамата братя Бенедикт. Бях го виждала как става — мислено, в съзнанието си.

— Зед? — Гласът ми беше тънък и треперещ в празния склад.

— Скай? Дръж се, миличка. Ще те измъкнем оттук.

Не, не беше така. Всичко беше погрешно. Паметта ми беше като откъс от комикс с откъснати рамки на картинките. Бенедикт ме бяха наранили Да. Бяха ме заключили с часове в багажника на колата си.

— Махайте се! — задавено казах и в същия миГсъзрях движение отсреща — връхчетата на нечии пръсти, които се вдигнаха над контейнера, зад който се криеха. Беше Зед.

Съзнанието ми сякаш се взриви от противоречиви чувства и образи — омраза, любов, смях, мъчение. Цветовете в склада се превърнаха от сиви и еднообразни в многоцветни и сложни.

Очите му се втренчиха в моите.

— Не ме гледай така, миличка. Сега съм тук. Нека говоря с човека, който те държи, и ще те освободим.

Той пристъпи напред.

„Колко са тук? Той насочил ли е пистолет към мен?“ — пак отекна в главата ми гласът на Зед.

Аз не застрелвам хора. Образът на ръцете ми, които държат пистолет, проблесна и угасна като неонова реклама.

„Какво ти е, Скай? Виждам същото, което виждаш и ти. Съзнанието ти е настроено различно към мен.“

— Той има пистолет — казах на глас. — Гейтър, не застрелвай никого. Не трябва да го правим. Аз вече ги убих, но те не умряха, а се върнаха.

— Мълчи, Скай — рече Гейтър зад мен. — А ти излез, така че да те виждам. Сигурен съм, че предпочиташ да държа на прицел теб, а не гаджето ти.

Зед излезе пред очите на всички. Не се сдържах и го погълнах с поглед. Той сякаш сменяше две различни маски — едната добра и нежна, а другата — зла и жестока. Лицето му ту се фокусираше, ту се размазваше.

— А сега и брат ти. Искам и двама ви там, където да ви виждам. Приближете се до Скай. Не искате ли да видите какво сме й направили? — подигравателно попита Гейтър.

Трябваше да избера на кого да вярвам. На добрия Зед или на жестокия Зед?

Зед вдигна ръце и направи две крачки напред.

— Вие не я искате. Разпрата на Кели е с Бенедикт, а не с нея. Тя няма нищо общо.

Какво да направя? На кого да повярвам? „Скай има добри инстинкти.“ Беше го казала мама, нали? Инстинкти. Нещо повече от инстинкти. Аз умеех да познавам какво мислят хората, да разбирам вината им, да различавам доброто от лошото. Бях заровила тази способност дълбоко в себе си, но тя беше там, под всичките безсмислици в главата ми, откакто бях шестгодишна. Бях я заключила. Сега обаче трябваше да изровя дарбата си.

Затворих очи, потърсих вратата, която щеше да отключи способностите ми, и отворих съзнанието си.

Дарбата ми за възприятие изскочи на повърхността. Усещанията, които се разнесоха из помещението, бяха страховити. Видях ги като поток от цветове. Червеното на вълнението и малко черно на страх зад мен и златистото на любовта и зеленият оттенък на вина на Зед.

Сродна душа.

Знанието за това беше там, вкоренено дълбоко като ДНК. Как не го бях видяла? Тялото ми отново се настрои на тоналността на Зед — идеално съответствие, съвършена хармония.

Тогава защо той изпитваше вина? Изследвах зеленото — Зед се чувстваше ужасно, защото беше допуснал да ме отвлекат и защото аз бях страдала вместо него. Той искаше да бъде завързан за стола с окървавено лице и дрехи.