Джос Стърлинг - Скай

Не знаех защо мозъкът ми е толкова объркан, но сега разбрах на чия страна съм.

— Зед! — изкрещях. — Залегни!

Пистолетът стреля. Зед вече се движеше, предупреден от предчувствието си. Разнесе се втори пукот. Имаше още един стрелец — О’Халоран — горе на гредата — и се опитваше да улучи Хавиер, който беше до вратата. Вместо да се скрие, Зед побягна към мен. Изпищях, защото в съзнанието ми се разигра сценарий, в който той ме напада и аз го застрелвам. Но ръцете ми бяха празни. Нямах пистолет.

„Виктор! Код червено! Код червено!“ Хавиер прокара съобщението през щита на О’Халоран с всичката сила, която успя да събере, предавайки на широк обхват, доловим за всеки телепат.

Зед се хвърли върху мен, както седях свита, притиснала колене до гърдите си.

— Наведи се, Скай!

— Не стреляйте! — замолих се. — Моля ви, недейте!

Усетих, че агресивността на Гейтър и решителността му да убива се повишават в пълноводен поток с червен цвят. Гърбът на Зед представляваше ясна мишена и Гейтър се колебаеше само защото куршумът можеше да мине през Зед и да убие и мен.

— Не! — С изблик на сила, почерпана от отчаяние, аз използвах краката си, за да изблъскам Зед. Куршумът, предназначен за гърба му, попадна в пода между нас и рикошира. И после настана ад. Отекнаха изстрели и през вратата нахлуха агенти, които крещяха, че са от ФБР. Нещо жегна дясната ми ръка. Прониза ме болка. Чуха се сирени и още викове. Полиция. Свих се на кълбо и се разридах.

В суматохата някой се промъкна до мен Зед. Ругаеше и по лицето му се стичаха сълзи. Той затисна с длан раната на ръката ми.

След още няколко отривисти изстрела оръжията млъкнаха. Усетих, че в склада липсват две присъствия — на О’Халоран и на Гейтър. Бяха ли избягали?

— Доведете лекар тук! — изкрещя Зед. — Скай е ранена.

Лежах тихо и хапех устни, за да потисна желанието си да заплача. Не, те не бяха избягали. Те бяха убити в престрелката и енергията им беше угаснала.

До мен дотича полицейски медик.

— Аз ще се погрижа — каза тя на Зед.

Той ме пусна. Ръцете му бяха изцапани с моята кръв. Парамедикът разкъса ръкава ми.

— Само одраскване. Вероятно я е улучил рикоширал куршум.

— Те са мъртви — промълвих.

Зед погали косите ми.

— Да.

Какво се случи с мен?

Медикът ме погледна.

— И главата си ли удари? — Тя видя кръвта на косата ми — Кога стана това?

— Не знам. — Очите ми се насочиха към Зед. — Ти ме заключи в багажника на колата си. Защо го направи?

Зед се стъписа.

— Не съм, Скай Това ли ти сториха? О, Боже, миличка, много съжалявам.

— По-добре да проверим дали има сътресение — каза медикът. — Продължавай да й говориш. — Тя направи знак да донесат носилка, а Зед развърза краката ми

— Аз те застрелях — казах на Зед.

— Не си, Скай. Онези мъже стреляха по нас, не си ли спомняш?

Отказах се.

— Не знам какво да мисля.

— Мисли, че вече си в безопасност.

Видях образ на мъж с оранжева кожа и костюм, който пристига в болницата, за да ме спаси. Кой беше

той?

Двамата медици ме вдигнаха на носилката. Зед държеше ранената ми ръка, докато ме караха към линейката.

— Съжалявам, че те застрелях — казах му. — Но ти ме нападна.

Защо сродната ми душа би ме нападнал?

Другите Бенедикт се насъбраха около носилката. Те бяха зли, нали?

Зед избърса кръвта от лицето ми

— Не съм те нападал и ти не си ме застреляла.

Последният, когото видях от семейство Бенедикт, беше мрачният Сол, и после ме качиха в линейката. Зед се опита да влезе при мен, но аз поклатих глава.

— Аз го застрелях — казах сериозно на медика. — Той не може да дойде с мен. Мрази ме.

— Съжалявам — каза жената на Зед. — Присъствието ти я разстройва. Къде са родителите й?

— В хотел на Стрип — отвърна Сол. — Ще им съобщя какво се е случило. В коя болница ще я закарате?

— „Сийдърс“.

— Добре, няма да отида с нея. Нека се успокои, щом мислите, че така е най-добре. — Зед с нежелание пусна ръката ми — Сали и Саймън ще дойдат. Чу ли, Скай?

Не отговорих. Доколкото си спомнях, някой от нас трябваше да е мъртъв. Може би аз. Съзнанието ми беше толкова претоварено, че трябваше да го изключа за момент. И после изпаднах в несвяст.

Първо звуците ми подсказаха факта, че съм в болница. Не отворих очи, но чувах приглушения шум в стаята — бръмчене на апарат, шепот на хора. И миризмите — дезинфектанти, непознати чаршафи, цветя. Чувствах болка, притъпена от лекарства, но все още спотайваща се в мен. Ръката ми беше превързана и усещах подръпването на превръзка в косите си и сърбеж от шевове. Бавно отворих очи. Светлината беше твърде ярка.