Джос Стърлинг - Скай

— Случило ли се е нещо между теби Зед, Скай? — попита Тина един следобед, докато украсявахме класната стая за Хелоуин.

Окачих низ лампички с формата на тикви над бялата дъска.

— Не.

— Между вас сякаш имаше нещо, докато той не насини окото ти. Нещо повече ли стана? Да, само малко повече.

— Какво?

Тя смутено повдигна рамене.

— Не те е ударил или нещо такова?

— Не!

— Бенедикт са малко странни. Никой всъщност не ги познава добре. Говорим за тях, разбира се, но не съм чувала някое момиче от училище да се среща с братята Бенедикт. Кой знае какви тайни крият?

Реших да отвърна на огъня с огън.

— Имаш предвид луда баба, заключена в килера? Или вуду кукли, окачени над труповете на жертвите им?

Тина се засрами.

— Не мислех такива неща.

Зед не бие гаджетата си.

Тя се хвана за думите ми.

— Значи ти си му гадже?

Опа.

— Не точно. По-скоро приятелка.

— Трябва да призная, че се успокоих, като чух това. — Тина разпъна хартиена паяжина над таблото за съобщения. — Знаеш ли, че Нелсън се е нахвърлил върху Зед заради онова, което ти е направил?

— Не!

— Да, в съблекалнята на момчетата след тренировката по баскетбол.

— Казах му, че вината е моя, а не на Зед!

— Нелсън бди над тебизключително много. Сигурно си забелязала. Мисля, че това е неговият вариант на желанието на баба му да ни държи под око всичките.

— Някой пострадал ли е?

— Не. Треньорът ги разтървал. Задържали след часовете и двамата. Зед отново е в списъка за наблюдение за временно отстраняване от училище.

— Не исках това.

— Кое? Момчета да се бият за теб? Би трябвало да си поласкана.

— Кретени.

— Да, момчетата са кретени.

Стиснах палци.

— Виж, Зед и аз се харесваме, но няма да стане нищо повече. — Е, поне докато заплахата за живота ни не премине.

— Добре, разбирам. В безопасност си — рече Тина, но не прозвуча много убедено. — Искаш ли да дойдеш за „лакомство или номер“ с нас?

— Това не е ли за малки деца?

— Не пречи и на нас, големите, да се забавляваме. Маскираме се, ходим от врата на врата да искаме бонбони и накрая се събираме в нечий дом. Мама каза, че тази година може да отидем у нас.

— Какви костюми обличате?

— Всякакви — на вещици, дяволи, вуду магьосници с кукли, надвесили се над труп на бабичка в килера — такива неща.

— Звучи забавно.

За мое неудобство Саймън си падна по идеята да ми направи костюм за Хелоуин. Той често използваше различни материали в изкуството си и се увлече, когато допуснах грешката да му кажа, че ще ходим за „лакомство или номер“. Саймън ми направи костюм със скелет от плат, който блестеше призрачно с бяла светлина и много убедителна маска с череп за главата. Той изработи костюми и за себе си, и за Сали

— Нали не мислите да идвате с мен? — ужасена попитах аз, когато Саймън нареди маските в кухнята в утрото на Хелоуин.

— Напротив. — Тонът му беше сериозен, но в очите му съзрях смях. — Това е точно каквото иска една тийнейджърка — родителите й да се домъкнат на купона в приятелката й в първата й вечер след наказание да не излиза.

— Кажи ми, че той лъже! — помолих Сали.

— Разбира се, че лъже. Четохме за американските обичаи за Хелоуин и разбрахме, че е наш дълГкато добри, порядъчни граждани на Рикънридж да отваряме вратата, облечени колкото е възможно по — страшно, и със сладки неща да разваляме зъбите на младите от местното население.

— Ще раздавате бонбони, издокарани така?

— Да. — Саймън развълнувано почука с пръст по маската с черепа.

— Радвам се, че няма да съм вкъщи.

Срещнах се с приятелите си пред бакалията в седем часа. Всичките бяха маскирани като вещици, призраци, духове и зомбита. Атмосферата беше идеална — тъмна и безлунна вечер и дори имаше мъгла, която добавяше към сатанинската тема. Зоуи беше облечена с фантастичен вампирски тоалет с наметало с червена подплата и си бе сложила големи бели зъби. Тина беше избрала да се издокара като вълшебница, с островърха шапка и дълго наметало, а на лицето си беше нарисувала сребристи звезди. Нелсън беше издокаран като зомби — не много умно от негова страна (ха — ха). Чувствах се малко неловко с прилепналия си по тялото костюм на скелет.

Нелсън почука с пръст по пластмасовия ми череп.

— Чук-чук, кой е тук?

— Аз — Скай.

— А аз кой съм, Скай?

— Престани, Нелсън.

Той се засмя.

— Изглеждаш страхотно. Откъде намери този костюм? Под наем ли го взе?

Махнах маската си.

— Не. Саймън ми го направи.