Джос Стърлинг - Скай

— И това означава, че имате и други врагове?

— Ако знаеха, че ние стоим зад присъдите им… Но те не би трябвало да разбират. Целта на информацията ни е да насочи властите да открият доказателства, които да издържат в съда. Мястото ни не е на свидетелската скамейка, а зад кулисите.

Едва след малко проумях цялото значение на онова, което ми казваше Зед. Членовете на семейството му бяха като тайно оръжие за служителите на реда и се бореха със злото всеки ден

— Как го правите?

Той затвори очи за миг.

Работим заедно. Виждаме какво се е случило.

— Виждате го? Виждате всички онези ужасяващи неща — убийствата, престъпленията?

— Ако не обърнем внимание на случилото се, ще бъде по-лошо. Бихме споделили част от вината, ако не направим нищо, за да спрем престъпленията, когато можем.

— Но вие страдате заради това.

Зед повдигна рамене.

— Това е нищо в сравнение с доброто, което можем да направим.

Осъзнах, че семейство Бенедикт са смели и всеотдайни и загърбват амбициите си, за да използват способностите си на саванти. Можеха да тръгнат по света да търсят сродни души, но те рискуваха всичко, за да помагат на жертви на престъпления. Но това означаваше също така, че никога няма да живеят нормално, никога няма да бъдат свободни да се измъкнат от сенките и до края на живота си ще преживяват грозните сцени, причинени от най-злите престъпници. Те бяха избрали по — трудния път. Аз не бях толкова благородна. Твърде дълго бях живяла в сенките и не исках да се върна там — нито дори заради Зед.

— Страхувам се, Зед.

— Мисля, че за теб не съществува заплаха, стига да не ни виждат заедно извън училище. Не съм казал за теб дори на семейството си. Единственият начин да те предпазя, за който се сещам, е да стоя на разстояние от теб. Ако лошият савант разбере, че ти си моята сродна душа, това ще те постави в центъра на мишената.

— Нямах предвид това. Страхувам се да не пострадаш.

— Вече всичко е под контрол.

— Но ще трябва да продължавате да се криете, нали?

— Не искам да мисля за това.

— Мога ли да помогна? Има ли начин, по който мога да улесня нещата за теб?

Зед поклати глава.

Това би означавало да отключиш дарбата си, а както казах, мисля, че засега идеята не е добра.

— Да отключа дарбата си? Какво значи това? Вие, савантите, говорите загадъчно.

Той се засмя.

— Искаш да кажеш ние, савантите. Ако дарбата ти беше освободена, ти щеше да сияеш като мен, когато си с мен.

Сгуших се по-близо до него и прокарах пръсти по гърдите му. Имах чувството, че оставям огнени следи. Сърцето му ускори ритъма си.

— Вече се чувствам доста искряща.

Зед целуна косата ми толкова нежно, че очите ми се напълниха със сълзи.

— Хубаво е, но по-добре престани да го правиш, защото и двамата ще загазим. — Той хвана пръстите ми и ги притисна до ризата си.

— Зед, реално ли е всичко това?

— Да, реално е. Дарбата ти чака да посегне към него.

— Страхувам се да го направя.

Той подпря брадичка на главата ми

— Знам. Мога да чакам — колкото ти е необходимо. Ела, седни на коленете ми за малко.

Зед ме поведе към барабаните и седна на столчето.

— Искаш да седна на коленете ти там? Ще падна.

— Не и ако седнеш с лице към мен.

Засмях се, но малко тъжно.

— Това е лудост.

Може би. Но ще ми достави удоволствие.

Седнах на коленете му така, че да сложа глава на гърдите ми, и увих ръце около врата му.

— А сега се дръж, чу ли?

— Аха.

Той взе палките и започна да свири перкусионната част на песента, която изпълнявахме с джаз бенда. Затананиках мелодията.

— Ще бъде хубаво да се включи и пианото, но не искам да мърдаш — нежно прошепна Зед в ухото ми

— Сигурно.

Ритъмът беше бавен и хипнотичен. Успокояващ. Затворих очи и се заслушах, докато той тананикаше думите на „Алелуя“ Имаше хубав глас — тенор, идеална височина.

— Само така ли ще седиш, или ще пееш с мен? — попита Зед.

— Само ще седя.

— Какво ти е на гласа?

— Не пея. Не съм пяла много отдавна.

— Тук съм само аз. Няма да ти се смея.

През целия ми живот пеенето беше забранена територия. Не исках да развалям хубавия момент.

— Само ще слушам.

— Добре. Но все някога ще те накарам да пееш.

Следващите седмици бяха мъчителни и за двама ни. Открадвахме само по няколко минути насаме в училище и не можехме да бъдем заедно по-дълго. Трябваше да внимаваме другите ученици да не ни лепнат етикета „двойка“, за да не стигне слухът до преследвачите на семейството на Зед. Това доведе до чувство за вина, защото трябваше да лъжа най-добрите си приятели какво става. Тревожех се и за лошото предчувствие на Зед, а той се ядосваше, че не може да е до мен, за да ме пази, и се изнервях, след като се стъмнеше. Цялата ситуация предизвика стрес в нас. Заплахата беше голяма.