Джос Стърлинг - Скай

— О, горките! — Сали седна, клюмна като издишаща надувна кукла. — Само под какво напрежение живеете.

Саймън предугади следващата стъпка.

След като местоположението ви вече не е тайна, ще се преместите ли?

— Надяваме се, че няма. Ще се помъчим да не бием на очи.

„Ще спра като шампион на Колорадо за юноши и ще се оттегля непобеден“ — беше казал Хавиер. Не искаше да става известен в други щати. А Зед избягваше да блесне на бейзболното игрище, за да не привлича внимание.

— Но още е рано да се каже. И е трудно да се премести цялото семейство. Предпочитаме първо да се справим със заплахата, да я ликвидираме и после да видим какво е положението ни.

Описах кръГс върха на пръста си.

— И щом от ФБР изтича информация, трябва да запушите дупката, преди да продължите по-нататък, или проблемът ще продължи да ви преследва.

Погледът на Виктор стана пронизителен.

— Умно момиче.

— Права съм, нали?

— Да. Можем да те защитаваме по-добре на място, което познаваме, докато се уверим, че е безопасно.

— Разбирам.

Виктор стана и прибра в джоба си касетофона.

— Много си симпатична, както каза татко. Благодаря ви, че ни отделихте време, Скай, госпожо и господине Брайт.

— Няма проблем, агент Бенедикт — отвърна Саймън и ги изпрати до външната врата.

Сали седна до мен край масата. Саймън се настани от другата ми страна и хвана ръката ми.

— Е — рече той.

Да. — Облегнах глава на рамото му, забравила за кавгата ни

— Съжалявам, Скай, но не можем да ти позволим да се виждаш с онова момче извън училище, ниго пък с някой друГот семейството му, докато не бъде решен случаят.

— Не е честно.

— Не е, миличка. Съжалявам.

* * *

Тъй като не можех да се срещам със Зед през свободното си време, аз нямах търпение да го видя в училище, за да разбера какво ще се случи със семейството му. Почувствах се много объркана, когато той не дойде на училище през следващите няколко дни. Ужасно се разтревожих и ходех насам — натам без обяснение за насиненото си око. Чувствах се страшно неудобно, идваше ми да се свия тихо в ъгъла.

— Хей, Скай, да не си започнала да тренираш бокс? — възкликна Нелсън на висок глас, като ме видя в коридора.

Опитах се да дръпна кичур коса над раната си.

— Не.

Други ученици ме гледаха така, сякаш бях музеен експонат. „Странно момиче с насинено око, елате да видите!“

— Тогава как получи тази синина?

Засилих се и хукнах с надеждата да стигна до класната стая, преди Нелсън да изтръгне истината от

мен.

— На мен можеш да кажеш, Скай. — Той хвана ръката ми, но вече не закачливо, а сериозно. — Удари ли те някой?

Отметнах косата от лицето си и го погледнах в очите.

Вчера се натъкнах на един лакът.

— Чий?

— На Зед. Нищо не е станало.

Знаех си, че от това няма да

— Нищо? Шегуваш се! Къде е той? — Нелсън беше готов да избухне. излезе нищо хубаво. Зед трябваше да се грижи по-добре за теб.

— Всичко е наред.

— Не е наред, Скай Зед не е подходящ за момиче като теб.

— Стана неволно.

— Тогава какво по-точно се случи? — Нелсън сложи ръка на вратата, за да ми попречи да вляза. — Как се натъкна на лакътя му?

Какво можех да кажа? Че сме били мишена на убиец? Това щеше да бъде като да взривя кашон с фойерверки в училище.

— Разхождахме се в гората и аз се спънах и паднах върху него. Ще ме пуснеш ли да вляза? И без това изглеждам глупаво. Не искам и да закъснея.

Нелсън спусна ръката си.

— Обаче аз те пазя, не забравяй. Може и да е станало неволно, но не го виждам тук да проверява как си. Ще поговоря със Зед.

— Недей.

— Не можеш да направиш нищо, за да ме спреш, Скай.

Сега трябваше да се опасявам и от още нещо — Нелсън да се разправя със Зед, мислейки погрешно, че ме защитава.

Зед се появи след два дни. Виктор докара него и Айвс на училище с лъскава „Тойота Приус“ с тъмни стъкла и ги остави пред вратата. Видях само, че влязоха вътре бързо, защото трябваше да тичам, съобразявайки се с „времето на Саймън“, който настояваше да ме води на училище. Саймън тръгваше в последната минута, когато трябваше да отиде някъде. Това беше добре за художниците, но не и за учениците.

Като ги видях да търчат от колата към входната врата, аз си помислих, че братята Бенедикт изглеждат изтормозени, но иначе добре.

„Зед.“

Той ме чу, че го викам в съзнанието си, и се огледа наоколо, но Айвс сграбчи едната му ръка, а Виктор — другата, и бързо го поведоха под прикритие.

„Ще те намеря по-късно“ — отговори Зед.