Джос Стърлинг - Скай

Саймън погледна смутено Сали.

— Обадих се по телефона на господин Озава и му се извиних.

— Знам, че сте ме осиновили на късни години, но понякога си мисля, че забравяте, че ме имате. — Съжалих за думите си веднага щом ги изрекох.

— Не говори така! — Сали сложи ръка на устата си. В очите й блеснаха сълзи и аз се почувствах два-три сантиметра по-висока.

— Ето защо е малко прекалено — продължих. Вече бях задълбала въпроса и не можех да го оставя. — Малко прекалено е да ме наказвате, защото не ви държа в примката, с която съм завързана. През половината време нямам ни най-малка представа къде сте и съм убедена, че не го съзнавате!

— Не е същото — троснато заяви Саймън, сега обиден, че съм наранила чувствата на Сали. Вероятно бях засегнала и него. Знам, че беше така. — Четири седмици.

Не знам какво ми стана. Обикновено е необходимо много повече, за да се вбеся, но сега бяха стреляли по мен, семейство Бенедикт ме бяха шашнали с техните тайни, окото ми беше насинено и Саймън се беше превърнал в нещо, което смяташе за подходяща реакция наказанието да не излизам.

— Това са купчина лайна!

— Не ми говори с този език!

— О, твърде американско ли е за теб? Вие ме доведохте в тази проклета страна! Не съм искала да стрелят по мен! Писна ми от всичко! Писна ми от вас! — Напуснах демонстративно стаята и треснах вратата зад себе си. Бях ядосана на Саймън, но и на себе си. Тръгнах по пътя, започнах да ритам празна тенекиена кутия и да ругая с всяко изтракване. В главата ми не звучеше музика, която да съпроводи излизането ми от сцената, освен ако не се броеше желанието да удрям с капаци на кофи за боклук.

Чух, че някой бяга след мен.

— Миличка! — Беше Сала Сграбчи ме и ме прегърна. — Трябва да разбереш, че баща ти се страхува за теб. Ти все още си неговото малко момиченце. Не е свикнал да те вижда с големи момчета. И определено не иска да пострадаш от някакъв селяк, който стреля безразборно в гората.

Чувствайки се нещастна от бремето на всичко, което се случи през последните няколко часа, аз се разридах.

— Извинявай, Сали. Не мисля наистина онова, което казах… за скапаните родители.

— Знам, миличка. Но ние наистина сме скапани родители. Обзалагам се, че тази седмица не си яла нищо свястно. Аз също.

— Не, вие сте добри, но аз съм скапана дъщеря. Взехте ме и ме търпите, а аз…

Тя ме разтърси леко.

— А ти ни даде сто пъти повече, отколкото ти дадохме ние. И нито за миГне сме забравили, че те имаме, дори когато се държим непоносимо. Дай шанс на Саймън да се успокои и очаквам, че ще ти се извини.

— Уплашена съм, Сали. Някой стреля по нас.

Знам, миличка.

Зед беше страхотен. Знаеше какво да направи и всичко.

— Той е добро момче.

— Харесвам го.

— Мисля, че е повече от харесване.

Подсмръкнах и потърсих носна кърпа. Нямах представа какво изпитвам към Зед. Бях объркана за връзката между савангиге, съмнявах се, че някой може да ме иска толкова много, колкото твърди, и се учех да му имам малко доверие.

— Внимавай, Скай Ти си много чувствителна душа. Такова момче може да те смачка, ако се привържеш твърде силно към него.

— Какво момче? — Защо всички си мислеха, че могат да поставят етикет на Зед?

Сали въздъхна и ме поведе към колата.

— Той е хубав и малко буен, доколкото чувам. Малцина остават с ученическата си любов. Това е част от подготовката за живота.

— Имахме само една среща.

— Именно. Не давай воля на въображението си. Прави се на безразлична и така ще поддържаш интереса му.

Не беше проблем да поддържам интереса му, защото не се държах сериозно. Обаче беше типично за майка ми да се тревожи за сърцето, когато покрай главата ти са летели куршуми.

— И това е съвет за връзка според доктор Сали Брат'?

— Пак ли трябва да водим този разговор? Мислех, че го обсъдихме, когато ти беше на дванайсет — закачливо отвърна тя.

— Не, благодаря. Знам фактите.

— Тогава ти имам доверие да ги приложиш на практика.

Ти ми имаш доверие, но Саймън не ми вярва.

Сали въздъхна.

— Не, той винаги чувства, че трябва да те защитава, може би още повече, защото ти беше толкова наранена, когато те взехме. Ако може да те затвори в кула, да изкопае ровове, да постави минно поле и да опаше всичко с бодлива тел, ще го направи.

— Вероятно извадих късмет, че само ме наказа да не излизам.

— Да. Може би ще успея да го убедя да намали наказанието на две седмици, но няма да ти се размине.

ГГ1