Джос Стърлинг - Скай

— О!

— Да, о! Пожертвах славата си на безупречен голмайстор заради теб.

— Едва ли. Ти вкара двайсетина гола.

— Не е точно така. Какво ще запомнят хората за този мач? Че аз съм вкарал двайсетина гола или че ти спаси дузпата ми? Никога няма да го преживея.

— Кретен. — Пернах го.

Зед имаше наглостта да ми се изсмее.

— Достатъчно. Ще трябва пак да те разсея, преди да ме удариш за втори път.

Той се наведе, за да ме целуне, но в същия миГвнезапно залегна, поваляйки ме по гръб на земята. От ствола на дърво на метър и половина зад нас се разхвърчаха трески. В същото време чух изстрел, който прозвуча като кола, която не иска да запали.

Зед ме завлече до паднало дърво и ме бутна да се скрия зад него, предпазвайки ме с тялото си, а после изруга.

— Това не трябваше да се случва!

— Махни се от мен! Какво беше? — Опитах се да стана.

— Залегни. — Той отново изруга, този път още по- цветисто. — Някой стреля по нас. Ще извикам татко и Хавиер.

Лежах неподвижно до него. Сърцето ми биеше като лудо.

Вторият куршум се заби в дърво недалеч над главите ни.

Зед се отмести от мен.

— Трябва да се преместим! Претърколи се от другата страна на дънера и бягай към големия бор ей там.

— Защо просто не им извикаме, че стрелят по хора?

— Те не са тръгнали на лов за животни, Скай, а стрелят по нас. Тръгвай!

Измъкнах се изпод дънера, изправих се и побягнах. Чух, че Зед тича след мен. И после се разнесе трети изстрел. Зед отново ме повали на земята. Лакътят му ме удари по окото, докато падахме. Четвърти куршум се заби в дървото отпред на нивото, където допреди миГбеше главата ми.

— По дяволите. Извинявай — каза Зед, докато пред очите ми танцуваха звезди.

„По-добре зашеметена, отколкото мъртва.“

„Да, но все пак съжалявам. Само не мърдай. В момента татко и Хавиер търсят стрелеца.“

„Мисля, че са повече от един.“

Какво? — Той леко обърна глава, за да ме погледне в очите. — Откъде знаеш?

— Не знам. Усещам ги.

Зед не постави под съмнение инстинкта ми и съобщи новината на баща си.

— Казах му да внимава. — Той застана пред мен, за да не бъда на огневата линия. — Може да е клопка, за да го принудят да излезе. Трябва да се върнем в къщата. Отвъд онзи хребет има поток. Ако стигнем дотам, ще останем скрити, ще заобиколим и ще се върнем.

— Добре. Как ще го направим?

Зед се усмихна мрачно.

— Ти си изумителна, Скай. Повечето хора вече се биха побъркали от страх. Ще пълзим — като гущери. Аз ще тръгна пръв.

Той започна да пълзи по корем на земята, прехвърли се над хребета и се скри от погледа ми Последвах го, опитвайки се да не мисля какво ли ще е да получа куршум в гърба. Беше тъмно и не виждах какво има там долу, затова трябваше да му се доверя. Плъзнах се с главата напред към брега, претърколих се и тупнах по дупе в леденостудена вода.

„Насам“ — предаде ми Зед.

Наведохме се и Зед ме поведе покрай плиткия поток, който се вливаше в Ери. Той беше с ботуши, но моите платнени гуменки се плъзгаха по камъните и аз непрекъснато се спъвах.

„Дръж се за якето ми — предаде ми Зед. — Остава още малко. “

Потокът стана по-дълбок и брегът се сниши, позволявайки ни да се изкатерим от дерето. Появихме се на тревистия склон пред къщата.

Усещаш ли нещо? — попита Зед.

Не. А ти?

— Не виждам нищо. Хайде да бягаме към къщата. — Той стисна ръката ми — На три. Едно… две… три!

Хукнах по открития участък, докато краката ми жвакаха в гуменките, и минах през предната врата. Чух, че ключалката изщрака зад мен, без Зед да я докосва.

— Баща ти и Хавиер добре ли са? — попитах задъхано.

Той придоби унесен вид за секунда, докато проверяваше как са другите от семейството му.

— Добре са, но са изпуснали стрелците. Ти беше права. Били са двама. Избягали са от града с джип без опознавателни знаци. Черен, с тъмни стъкла. В планината има стотици такива джипове. Татко каза да стоим тук, докато се върне. Дай да видя окото ти.

Зед ме заведе в банята на долния етаж и ме сложи да седна на ръба на ваната. Докато ровеше в комплекта за първа помощ, аз го усетих, че трепери.

Хванах ръката му.

— Всичко е наред.

— Не е наред. — Той разкъса пакетче с памучни тампони, разпилявайки ги върху шкафчето. — Тук трябваше да сме в безопасност. — Не шокът, а гневът го караше да трепери.

— Защо да не сте в безопасност? Какво става, Зед? Не изглеждаш много изненадан, че някой искаше да те застреля.

Той се изсмя глухо.