Джос Стърлинг - Скай

— Защо? Какво има?

— Нищо. Съмнявам се дали ще имаме възможност да останем насаме, когато пристигнем в къщата, затова искам да те целуна.

Дръпнах се леко назад.

— Зед, наистина ли искаш да бъдеш с мен?

Той разкопча предпазния ми колан.

— Категорично да. Ти си всичко, което искам и от което се нуждая.

— И все пак не разбирам.

Зед допря глава до моята. Почувствах горещия му дъх в ухото си.

— Знам, че не разбираш. Опитвам се да ти дам времето, което ти е необходимо, за да ме опознаеш достатъчно добре и да ми имаш доверие.

— А целувките?

Той се подсмихна.

— Трябва да призная, че те са за мен. Егоист съм в това отношение.

Бащата на Зед ни посрещна пред къщата. Беше с работен гащеризон и носеше кутия с инструменти. Нещо в начина, по който се движеше, показваше, че знае как да си служи с ръцете си, роден инженер. Домът на семейство Бенедикт представляваше дървена хижа с пристройки, боядисана в цвят на ванилов сладолед, сгушена до началото на лифта на върха на града.

— Ето те и теб, Зед. — Господин Бенедикт избърса с парцал мазните си ръце. — Видях те, че идваш. Неизвестно защо Зед изглеждаше обезпокоен

Татко!

— Знаеш, че не можем да контролираме тези неща, ако не се съсредоточим. Ти забрави да си изградиш щит. Скай, радвам се да те видя отново. Мисля, че така и не ни запознаха както трябва. Аз съм Сол Бенедикт.

От къщата изскочи Хавиер.

— Здравейте!

— Ох, не и ти — изпъшка Зед.

— Защо?

— Татко видя Скай и мен.

Хавиер вдигна ръце.

— Невинен съм. Изобщо не бях близо до съзнанието ти, въпреки че се досещам какво е станало.

— Не ходи там — предупреди го Зед.

— Какво означава „близо до съзнанието ти“? — попитах подозрително.

Тримата очевидно се почувстваха неудобно. Бих се заклела, че вратът на Сол се зачерви.

— Разговаряхте ли с него, докато пътувахме с колата?

— Не точно.

— Тя знае? — тихо попита Сол. — Откъде?

Зед повдигна рамене.

— Случи се неволно. Чухте какво каза мама за нея. Скай е мост. Трудно е да го преминеш.

Мост? Това пък какво беше?

Сол ми направи знак да вляза пред него в къщата.

— Синът ми говори ли ти в съзнанието ти, Скай?

— Ами… може би.

— Казвала ли си на някого?

— Не. Това звучи малко шантаво.

Той, изглежда, изпита облекчение.

— Ние предпочитаме хората да не знаят за това. Благодаря ти, че си го запазила в тайна.

— Няма за какво.

— Имаш ли проблем с това?

— Не, но се притеснявам, когато Зед, изглежда, знае какво си мисля, преди да съм си го помислила. — Да не споменавам за сродните души.

Бръчиците около очите на Сол станаха по-дълбоки — мълчалив смях.

— Да, всички се чувстваме така със Зед. Когато беше малък, той не вярваше, че Дядо Коледа се спуска през комина, за да остави подаръците. Но човек постепенно свиква с това.

Домът им беше много приветлив — смесица от разнообразни предмети от цял свят, разпръснати из дневната, най-много от Латинска Америка. Атмосферата излъчваше семейно разбирателство. Надникнах зад ъгъла и видях огромно количество скиорски принадлежности, натрупани в килера.

— Еха!

— Да, ние гледаме сериозно на карането на ски, въпреки че Зед предпочита сноуборда — ласкаво се усмихна Сол.

— Обществен враГномер едно — подхвърли Хавиер и се престори, че застрелва брат си.

— Сноубордистите и скиорите не се ли разбират?

Не през цялото време — отвърна Сол. — Ти караш ли ски?

Зед сигурно прочете отговора в мислите ми

— Не?

— Англия не е известна с хубав сняг.

— Татко, имаме спешен случай. Интензивни уроци още щом падне първият сняг.

— Разбира се. — Сол ми кимна делово.

— Мисля, че няма да бъда много добра със ските.

Тримата Бенедикт се спогледаха.

Хавиер се засмя.

— Да, права си.

Колко странно. Между тях определено ставаха неща, които не можех да разбера.

— Какво правите?

— Гледай напред, Скай — рече Сол. — Ела в кухнята. Карла ни е оставила пица.

По време на приготвянето на вечерята имаше още странни моменти. Всичко започна нормално, но после се пренесе в страната на небивалиците. Оказа се, че Сол прави превъзходни салати. Хавиер заяви, че дори Зед не може да съсипе пицата, затова го остави да наглежда фурната.

— Проблемът му е, че вече вижда храната прегоряла и мисли, че няма какво да направи, за да промени нещата. — Хавиер вдигна крака на стола и разтри мускулите на прасеца си. — Как ще стане този път? — извика той на брат си.

Какво ли имаше предвид?