Джос Стърлинг - Скай

— Зед ще ме закара. Само ще се обадя на родителите си.

Наистина треперех и това убеди родителите ми, че е по-добре да се прибера у дома. Преди да се съгласи, Саймън студено огледа Зед.

— Баща ти го прави добре — отбеляза Зед и превъртя ключа на стартера на семейния джип.

— Кое? — Изведнъж се почувствах уморена и изцедена и облегнах глава на страничното стъкло.

— Предупреждението. Даде ми да разбера, че ако пипна с пръст малкото му момиченце, съм мъртъв. Задавих се от смях.

— Да, понякога се държи покровителствено — отвърнах и си помислих: „Също като теб.“

Оставихме темата недовършена и Зед подкара нагоре по хълма. На огледалото за обратно виждане се поклащаше кристал, който улавяше светлината, докато хипнотично се въртеше насам — натам.

— Защо ги наричаш с малките им имена? — попита Зед, опитвайки се да отклони разговора от тресавището, в което бяхме навлезли.

— С тях съм от десетгодишна. Всички бяхме съгласни, че ще бъде по-удобно с малки имена. Те смятаха, че са твърде възрастни, за да започнат като мама и татко.

— Съгласихте ли се или те го предложиха? — Той беше прав. Аз исках да ги наричам мама и татко, отчаяна в желанието си да бъда като другите деца, но това не беше в техния стил.

— Нямах нищо против.

Зед не попита нищо повече.

— Майка ми… прави това с хората. Какво да кажа? Че съжалявам?

— Вината не е твоя.

— Аз те заведох при тях. Трябваше да я отпратя. Не позволявай думите й да те тревожат.

— Не е… приятно да знаеш, че някой може да усеща разни неща за теб.

— На мен ли го казваш? Аз живея в една къща с нея.

— И за теб ли усеща разни неща? — Това ме накара да се почувствам много по-добре.

— О, да. Не е лесно да си Бенедикт.

Спряхме пред дома ми. Светеше само лампата на верандата. Не изгарях от желание да вляза вътре сама, но не исках Зед да си помисли, че му отправям някаква друга покана.

— Тогава ще седим в колата. Само една малка стъпка — тихо каза той, наведе се и допря устни до моите за целувка. Беше невероятно нежна. Имах чувството, че се сливаме и бариерите падат пред нежната му убедителност. Зед обаче бързо се дръпна, макар и с нежелание. — Къде е баща ти? Мъртъв ли съм вече?

— Не беше опипване. Ти каза, че баща ми имал предвид опипване. — Гласът ми сякаш звучеше някъде отдалеч. Паниката постепенно изчезна и започнах да изпитвам удоволствие, че съм тук, в настоящето — със Зед. Както той каза, тялото ми вибрираше за неговото идеално ла.

— Вярно е. — Зед сложи ръце на раменете ми и ги плъзна по кожата ми. — Извинявай, трябваше да го направя. Роклята ти трябва да бъде забранена със закон.

— Хмм. — Зед Бенедикт ме целуваше. Възможно ли беше да е реалност?

— Да, наистина те харесвам, Скай Но ако не спрем сега, баща ти ще ме убие и това ще бъде краят на едно красиво приятелство. — Той ме целуна за последен път, отдръпна се, изскочи от джипа и заобиколи от моята страна, за да ми помогне да сляза. — Само ще запаля лампите и после се връщам на купона.

— Благодаря. Не искам да влизам в празна къща.

— Знам. — Зед взе ключа от мен и отвори вратата. Изчаках в коридора, докато той бързо обиколи стаите, и застана на верандата, подрънквайки с ключовете. — Не ми се иска да те оставям сама. Обещаваш ли, че няма да излизаш?

— Обещавам.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре?

— Да.

— Още веднъж съжалявам за мама. Ако ще е някаква утеха, сестра й, леля Лорета, е още по-досадна.

— Сериозно?

— Да. Трудно е да си го представиш, нали? Стой далеч от дома ни в Деня на благодарността. Двете се неудържима комбинация. — Зед ме притегли към себе си и ме целуна по носа. — Лека нощ, Скай.

— Лека нощ.

Той задържа ръката си на врата ми и отстъпи назад.

— Не забравяй да заключиш вратата.

Заключих и се качих на горния етаж да се преоблека. Погледнах през прозореца и видях, че Зед не е тръгнал, а седи в джипа — на пост, докато родителите ми се приберат. Приемаше сериозно заплахата към мен. Това беше тревожно, но и странно успокояващо. Поне тази нощ нямаше да се страхувам.

Първият лек сняГзаваля в средата на октомври. Гората изглеждаше невероятно. Листата бяха обагрени във всевъзможни цветове — като разноцветни опаковки на бонбони. Сали и Саймън прекарваха повечето дни кипящи от вълнение за предизвикателството да рисуват навън. Когато изпаднеха в такова настроение, въпреки че се стараеха да запомнят, те често забравяха за обикновени неща, например за родителската среща на дъщеря си и кога за последен път са я виждали на обяд или вечеря. Понякога се чувствах малко самотна, но сега поне имах пиано у дома, което да ми прави компания. В Ричмънд обаче ателието им беше на тавана, а тук се намираше на километър и половина в центъра.