Джос Стърлинг - Скай

— Както никога досега — уверено отвърна Зед и сложи тавата във фурната.

— Е, Скай, как ти се вижда училището? Обзалагам се, че другите ученици са досадни. — Хавиер замери с геврече малкия си брат.

— Добре. Малко по-различно е от онова, с което съм свикнала.

— Да, но гимназията в Рикънридж е по-добра от много други. Повечето деца изучават предметите, които харесват.

Взех си шепа крекери от масата между нас.

— Ами ти? Казаха ми, че си добър на слалом. Като за олимпийски състезател.

Той повдигна рамене.

— Може би, но не мисля, че ще стигна толкова далеч.

— Защото се виждаш как падаш и не можеш да направиш нищо, за да го промениш?

— Опа! — засмя се Хавиер. — Хей, Зед, твоето момиче е отмъстително, а? Върна ми го, че ти се подигравах за готвенето.

— Браво на нея. — Зед ми кимна одобрително. — Не вярвай на всичко, което той ти казва, Скай. Мога да

готвя.

— Да, колкото Скай може да кара ски.

От купата с плодове се изстреля лимон, който уцели Хавиер право в носа. Подскочих на стола.

— Какво…

— Зед! — предупреди го Сол. — Имаме гостенка.

Продължавах да се питам какво бях видяла току-що.

— Полтъргайст ли имате?

— Да, нещо такова. — Хавиер потърка носа си.

Ще ми обясни ли някой?

— Няма да съм аз. За какво говорехме, преди да бъда така грубо прекъснат от летящ цитрус? — Той подхвърли лимона към Зед, но плодът падна внезапно на половината разстояние от купата. — Глупак — измърмори Хавиер.

— Ами… говорехме за твоето каране на ски.

Погледнах Зед, но той си подсвиркваше невинно, докато бършеше работния плот. Твърде невинно.

— А, да. Е, мисля, че няма да тръгна по пътя на професионалното каране на ски. Има много други неща, които мога да направя с живота си.

— Сигурно — рекох, но не бях сигурна дали той говори сериозно. Прозвуча ми като оправдание.

— Ще спра като шампион на Колорадо за юноши и ще се оттегля непобеден.

— И не ни позволявай да го забравим — подметна Зед.

И в същия миГс лимона стана нещо странно — пръсна се.

— Момчета! — Сол почука с кокалчетата на пръстите си върху плота.

— Съжалявам — едновременно казаха двамата. Хавиер стана и почисти.

— Пак ли няма да ми обясните? — попитах. Бенедикт ме озадачаваха, но в момента ми се искаше да избухна в смях.

— Не, няма да съм аз. Той ще ти каже. — Хавиер метна парцала към Зед. — По-късно — той изведнъж се втурна към печката. — Хей, Зед, прегорил си пицата! Нали каза, че ще бъде по-хубава отвсякога. — Хавиер грабна готварски ръкавици и извади леко загорялата пица.

Зед я помириса.

— Хубава е. Само леко загоряла. Подобрявам уменията си.

Хавиер го плесна по тила.

— Какъв е смисълът да бъдеш всезнайко, когато не можеш да правиш дори пица?

И аз това се питам всеки ден — добродушно отвърна Зед и извади нож за рязане на пица.

* * *

След вечерята Зед предложи да отидем на разходка в гората отстрани на скиорската писта, за да изгорим калориите от топеното сирене.

— Хавиер има задължението да измие чиниите, защото аз сготвих, затова сме свободни — обясни той, докато ми държеше якето, за да го облека.

— Сготви?

— Добре, изгорих.

Зед хвана ръката ми и ме изведе през задната врата. Къщата нямаше градина, само ограда преди края на скиорската писта и лифта. Оттам не се виждаше планинският връх, само стръмния горист склон над станцията на лифта. Елите бяха толкова нагъсто, че образуваха балдахин над главите ни. Поех си дълбоко дъх. Въздухът беше студен и сух и опъна кожата на лицето ми. Главата ми леко се замая. Сигурно се дължеше на надморската височина.

— Нагоре или надолу? — попита Зед и посочи склона.

По-добре първо най-лошото.

— Нагоре.

— Добър избор. Имам едно любимо място и искам да ти го покажа.

Тръгнахме под дърветата. Повечето сняГот лекото преваляване по-рано през деня се беше плъзнал надолу по клоните и се бе разтопил, разкривайки тъмнозелените иглички и по-светлия оттенък на лиственицата. Въздухът беше чист и искрящ като ослепителния блясък на кристал и звездите изпъкваха още по- релефно на небето — малки светли точки. Вървяхме бавно, заобикаляйки дърветата. Малко по-нагоре имаше преспи, спускащи се по планината, докато зимата превземаше територията.

Снегът не слиза по-надолу до Деня на благодарността — обясни Зед.

Вървяхме хванати за ръце още няколко минути. Той нежно докосваше пръстите ми през ръкавицата. Намирах за странно и мило, че това момче, със славата на най-костеливия орех в Рикънридж, изглежда доволно да се разхожда така. Зед беше интригуващ с противоречията си.