Джос Стърлинг - Скай

И ето защо те пропуснаха малката драма, във фокуса на която се озовах.

Машината за клюки в гимназията в Рикънридж работеше на пълни обороти върху сагата Зед Бенедикт/Скай Брайт. Аз си мислех, че това е само „ходене“, а Зед смяташе, че съм му сродна душа и че трябва да ме пази, но отказвах да обсъждам и двете мнения. Всичко това предвещаваше бурни времена. Но какво може да очакваш с момче като Зед? Връзката с него никога нямаше да бъде безоблачно плаване.

Тина ме остави на ъгъла на моята улица. Тя ме тормозеше заради Зед и не ми вярваше, като й казвах, че той е неизменно мил и добър с мен, откакто е решил да обърне нова страница и да ме убеди, че идеята да бъдем заедно е добра.

— Не може да те целуне на стъпалата пред дома ти и да си тръгне. Той не е невинен и стеснителен — настояваше тя.

— Така беше. — Вече започвах да се дразня. — Той е много по-добър, отколкото изглежда. — Поне аз мислех така.

— Да, защото те желае.

Увих кичур коса около юмрука си и го дръпнах силно — алтернатива на писък. Всички, от съучениците ми до учителите, предвиждаха, че от връзката ми със Зед ще произлезе някакво бедствие. Те бяха твърдо решени да му отредят ролята на злодей, а на мен — невинна госпожичка, която ще си навлече беля. Нелсън непрекъснато се тревожеше и мърмореше злокобни предупреждения какво ще направи със Зед, ако нещата се объркат. Получавах закодирани съвети от различни жени, членове на персонала, да не позволявам да отида по-надалеч, отколкото искам. И без това вече ме бяха налегнали песимистични мисли и като ги чувах, повтаряни от други хора, увереността ми отслабваше.

— Пак ли си сама, Скай? — извика госпожа Хофман, когато се върнах от училище.

— Предполагам.

Искаш ли да дойдеш за малко? Изпекла съм шоколадови сладки с орехи.

Благодаря, но… трябва да пиша домашни.

— Тогава ще ти донеса.

— Би било чудесно.

Вече се бях научила как да се оправям с госпожа Хофман Никога не влизаш в дома й освен ако нямаш цял час свободно време, защото беше невъзможно да се измъкнеш от разговор с нея, колкото и да се гърчиш като Худини, окован във вериги. На твоя територия беше малко по-лесно и госпожа Хофман винаги уважаваше изискванията на образованието, когато бяха предложени като извинение.

Тя се тръгна, когато аз извадих учебниците. Дъвчейки сладка, аз се качих в стаята си, за да уча по история.

„Скай, добре ли си?“

След няколко седмици съпротива най-после трябваше да призная, че мога да го чувам в главата си. „Зед?“ Погледнах през прозореца, очаквайки да видя колата му на улицата. „Къде си?“

„У дома. Искаш ли да дойдеш?“

„Как… Не, почакай. Как разговаряме така, от далечно разстояние?“

„Ей така, можем. Искаш ли да дойдеш?“

Избор между това да седя сама вкъщи или храбро да се срещна със семейството на Зед?

„Мама е в Денвър. Айвс е на някакъв конгрес „Айнщайн“ на годината. Тук сме само аз, татко и Хавиер.“

„Добре, ще дойда. Живееш горе до лифта, нали? Мисля, че ще мога да те намеря.“ Тръгнах надолу по стълбите и взех якето си от закачалката.

„Не! Не искам да идваш сама. Стъмнява се. Ще дойда да те взема.“

„Не се страхувам от тъмното. “

„Аз пък се страхувам. Подигравай ми се.“

Зед прекъсна разговора. Седях на най-долното стъпало и масажирах слепоочията си. Беше по-трудно и уморително да разговарям с него от голямо разстояние. Това беше още нещо, за което исках да го питам.

Десетина минути по-късно чух джипа. Наметнах якето си, грабнах ключовете и изскочих от къщата.

— Сигурно си нарушил всички правила на уличното движение, за да дойдеш толкова бързо.

Зед ми се усмихна мило.

— Вече бях тръгнал, когато ти се обадих.

— Наричаш го „обаждане“? — Седнах на предната седалка и потеглихме през градчето. — Можеше да използваш мобилен телефон като всички други хора.

— Покритието е лошо тук. Има твърде много планини

— Това ли е единствената причина?

Ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Не. Така те чувствам по-близо.

Трябваше да помисля по този въпрос.

— Разговаряш ли с някой друГпо този начин?

— Със семейството си. Ние имаме най- ниските сметки за телефон в долината.

Засмях се.

— А с братята си в Денвър?

Зед сложи дясната си ръка на облегалката на седалката и докосна врата ми

— Защо задаваш толкова много въпроси?

Извинявай, Зед, но това не е нормално.

— За нас е нормално. — Той зави по пътя, който минаваше покрай скиорските хижи и водеше към дома му. — Ще спра.