Джос Стърлинг - Скай

— Казваш: „Благодаря, Зед, това е най-хубавото нещо, което са ми казвали“.

— Ще престанеш ли с този престорен английски акцент? Не го умееш.

Той отметна глава назад и се засмя, привличайки към нас много погледи. След това хвана ръката ми и целуна дланта ми.

— Невероятна си. Знаеш ли, не разбирам защо толкова бавно осъзнах какво става с теб.

Още не бях готова да говоря за чувствата си и исках да бъда практична.

— Сънищата ти… Винаги ли се сбъдват?

Зед се намръщи.

— По един или друГначин. Не се тревожи, няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Ще се грижа много добре за теб, Скай.

Не знаех какво друго да кажа за такава неясна заплаха, но той ме плашеше. Смених темата.

— Знаеш ли, Тина мисли, че ти не си моят тип. — Посочих към отсрещния край на залата, където Тина бъбреше със Сали. Приятелката ми изглеждаше поразително с дългата си зелена рокля. Нелсън се въртеше край нея. Не беше пропуснал да забележи факта, че тази вечер Тина привлича множество възхитени погледи.

— Така ли? — Зед изглеждаше развеселен. — И какъв е твоят тип?

— Мнението на Тина или моето?

— Твоето.

Наведох глава и се усмихнах, преди да рискувам да погледна изражението му. Бях нервна, но все пак го казах.

— В момента моят тип, изглежда, е висок, арогантен и гневен, но всъщност добър.

— Не познавам такъв — рече Зед, но очите му заблестяха.

— Скай, нали? Как си? — прекъсна ни господин Бенедикт, хвана ръката ми в голямата си длан и я задържа за миг. Ръката му беше топла и надарена, загрубяла от работа. Дори да беше изненадан да ме види със сина си след последния ни разговор в негово присъствие, той не го показа. От друга страна обаче имах чувството, че господин Бенедикт рядко издава мислите си. За разлика от него съпругата му кипеше от енергия. Имаше големи черни очи, лице, сияещо от емоции, и изправено тяло като на танцьорка на фламенко. Синовете й бяха наследили от нея латиноамериканската си външност. От начина, по който господин Бенедикт държеше ръката си на раменете й, се виждаше, че те споделят особена енергия, безмълвно удоволствие един от друг.

— Скай. — Карла прекъсна разсъжденията ми. Усмихна се и погали китката ми.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Бенедикт.

— Нашето момче извини ли ти се за думите си край реката?

Погледнах Зед.

— По свой начин.

— Виждам, че го разбираш, и съм доволна. Трудно му е. — Госпожа Бенедикт леко докосна лицето ми и после очите й се разфокусираха и стана мъглява. — Но ти… също си видяла тези неща… преживяла си ги, което е много по-лошо. Много съжалявам.

Сърцето ми пропусна един удар.

— Мамо — предупреди я Зед. — Престани.

Тя се обърна към него.

— Не мога да не го видя.

— Можеш — настоя той.

— Толкова много тъга в толкова младо момиче.

— Карла, Скай е дошла, за да се забавлява. — Господин Бенедикт поведе съпругата си към другите посетители. — Ела ни на гости някой път, Скай. Винаги си добре дошла.

Искаше ми се да избягам. Тези хора отново ме караха да виждам разни неща. Не можех да си го позволя. Бях потиснала онези възприятия — цветовете — и ги бях напъхала в заключена кутия някъде дълбоко в себе си. Какво правех тук със Зед Бенедикт? Кого заблуждавах? Не умеех да се справям с взаимоотношенията между хората… Не трябваше дори да се опитвам.

— Извинявай. — Зед смутено подръпна яката си. — Да излезем ли на чист въздух?

— Тя е като теб. — Усетих, че се разтрепервам. — Прочете мислите ми и разбра твърде много.

— Тихо. — Той пристъпи близо до мен, сякаш да ме предпази от другите гости. — Не мисли за това.

— Каква съм аз? Отворена книга?

— Не е така. Не си.

— Искам да се прибера вкъщи.

— Ще те закарам.

— Не. Ще помоля Тина. — В момента не исках да бъда близо до никого от фамилията Бенедикт.

— Не. Ако искаш да си отидеш, аз ще те закарам. Сега ти си моя отговорност. Аз трябва да те пазя в безопасност.

Не се чувствах в безопасност с него. Отстъпих назад.

— Остави ме на мира. Моля те.

Тина сигурно не ме беше изпускала от поглед цяла вечер, защото веднага се озова до мен.

— Какво има, Скай?

— Аз… не се чувствам добре.

Зед застана между нас.

— Тъкмо щях да я закарам.

— Аз ще я закарам — заяви Тина.

— Не е необходимо. Скай е с мен. Аз ще се грижа за нея. — Той се ядоса, че искам да избягам от него.

— Скай? — попита Т ина.

Увих ръце около кръста си. Беше по- лесно да не споря. Единственото ми желание беше да си отида у дома колкото е възможно по-скоро, дори ако това означаваше няколко минути в колата със Зед.