Джос Стърлинг - Скай

Но аз исках да го видя сега. Трябваше да преглътна разочарованието си и да отида да обясня на господин Джо защо за втори пореден ден пропускам регистрацията.

През междучасието се скрих в библиотеката. Навън валеше сняГи всички бяхме вътре, разпръснати из училището, търсейки убежище. Бях избрала справочния отдел, надявайки се, че там ще привлека по — малко погледи. Окото ми все още отичаше в различни цветове. Откакто зърнах Зед, аз имах страшното усещане, че може би чувствата ми към него изпреварват неговите чувства към мен. Все още бях разстроена от заплахата за живота му, а той дори не си беше помислил да ми съобщи, че е добре. Всички мисловни съобщения, които му изпращах, бяха останали без отговор. Каква превратност — разгорещяване и после охладняване. Може би приказките за сродни души наистина бяха глупости, които имаха за цел да му спечелят няколко целувки.

Зед обаче ме намери в скривалището ми Вероятно ме беше видял, преди да отида там. Седна до мен и ме погледна.

„Скай, съжалявам.“

„Хей, още една полза от разговорите чрез съзнанието — не само че имате ниски сметки за телефон, но и не ви изхвърлят от библиотеката.“ Издърпах един том от енциклопедията, преструвайки се, че се интересувам от статия за пингвините.

„Сърдиш ли ми се?“

„Не.“

„Тогава защо се държиш студено?“

Вдигнах глава. Зед не беше откъснал очи от мен. О, Боже, колко хубав беше. Исках да заровя лице в рамото му и да се притисна до него.

„Боли ли те окото?“

„Не. Брат ти го излекува, но изглеждам глупаво.“

„Не можех да дойда, докато не претърсят района.“

„Предположих, че става нещо такова.“

„Не можах да ти изпратя съобщение, защото у дома нямаме покритие. Съжалявам.“

„Не се извинявай. Разбирам.“

„Наистина ли? Наистина ли разбираш колко ми е трудно? Исках да остана с теб в онзи ден. Ти се скара с баща си, нали?“

„Да, но после се сдобрихме.“

„Разстрои се, защото аз не бях, за да поема гнева му заради окото ти. Всички те тормозят.“

„Не ме тормозят, а ме поставят в неловко положение. Нелсън ще се разправя с теб.“

„Заслужавам го.“

„Ти спасяваше живота ми.“

„Преди всичко ти не трябваше да бъдеш в опасност. Не трябваше да те излагам на риск. Виж, не може ли да отидем някъде да поговорим нормално? “

„Не знам дали идеята е добра.“

Зед измъкна книгата от ръцете ми. „Пингвините са изключително интересни същества, но не знаех, че ги изучаваш. По кой предмет?“

„По предмета „ние, глупавите на вид същества, трябва да се подкрепяме взаимно“.“

Той пъхна книгата на мястото й на лавицата.

— Ела с мен.

Къде?

— В кабинетите по музика. Запазих единия за всеки случай.

Зед сложи ръка на рамото ми и ме изведе от библиотеката, хвърляйки убийствен поглед на Шийна и бандата й, които ни се хилеха мазно. Един негов поглед беше достатъчен, за да ги накара да отместят очи. Когато стигнахме до кабинета по музика, той първо провери дали е празен, а после ме дръпна вътре и затвори вратата.

— Така е по-добре. — Зед ме притисна до вратата и се наведе над мен. — Нека те прегърна за миг. Не съм имал възможност да те докосна, откакто ни подгониха убийците.

Позволих му да ме подържи в обятията си. Чувствах се напълно завладяна от нежността му. В прегръдката му се усещаше отчаяние. Може би и двамата ясно съзнавахме, че сме извадили късмет, че все още дишаме, още по-малко да се прегръщаме.

— Скай, няма да го понеса, ако с теб се случи нещо — промълви Зед. Пръстите му си играеха с косата ми, която бях разпуснала около лицето си, за да прикривам синината.

— Защо? Ще се случи ли нещо? Видя ли нещо?

— Казах ти, че не мога да гадая бъдещето. Сторя ли го, може да го променя така, че да стане не такова, каквото искаме.

— Тогава предполагам, че моето бъдеще не изглежда розово?

— Скай, моля те, не знам. Мислиш ли, че нямаше да направя нещо, ако знаех, че ще помогне? Знам само, че искам да си безопасност.

Беше много изнервящо. Всичките тези недомлъвки и неизказани предупреждения ме побъркваха. Да си савант, със сигурност беше гадно.

— Да, така е.

— Пак четеш мислите ми! Престани! Те са мои — лични — Скръстих ръце на гърдите си и се отдръпнах от него.

— Непрекъснато ти се извинявам, но наистина съжалявам. Чета твоите мисли по-ясно, отколкото на другите хора. Те някак си изтичат от теби се вливат в съзнанието ми.

И това би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре? — В гласа ми прозвуча истерична нотка.