Джос Стърлинг - Скай

— Тихо! Зает съм.

Когато „почистването“, както го нарече той, свърши, ние тръгнахме по нашата улица. От мъглата изскочиха две момчета, маскирани като убийци с брадви, и се разкрещяха с пълно гърло. Ръцете им бяха намазани с червена боя вместо кръв, а в главите им бяха забити фалшиви ножове. Единият държеше нож.

— Ето още жертви! Да убием вълка! Да убием скелета! — изрева той. — Атака!

Момчето хукна към нас. Торбата му с бонбони се скъса и лакомствата се разпиляха на тротоара. Той не спря. Кръвожадността му беше много убедителна. Замахна с ножа си към мен дори когато аз се помъчих да се дръпна от пътя му. Изпищях, защото се уплаших от него.

Зед обезумя. Сграбчи китката на момчето и изби от ръката му ножа, който изтрака на плочите. След това се хвърли върху него, прикова го на земята и изви ръцете му зад гърба.

— Престани, Зед! — извиках и махнах маската от лицето си. — Той нямаше да ми стори нищо лошо. Ножът е фалшив.

Другото момче скочи върху Зед и размаха юмруци. Тримата се затъркаляха в смесица от червена боя и смачкани бонбони. Нямаше как да се приближа до тях, за да дръпна двете момчета от Зед. Виковете ми и ругатните на биещите се изкараха навън съседите.

Госпожа Хофман изтърча от дома си.

— Полиция! Ще извикам полицията! — Тя отново се шмугна вътре.

— Не, недейте! Престани, Зед, спри!

Нещо по- лошо, излязоха и родителите ми, които бяха познали гласа ми

— Скай, какво става, по дяволите? — извика Саймън и хукна към него.

— Спри ги, Саймън, разтърви ги!

Саймън се намеси и хвана за дънките най-дребния от тримата. Дръпна го настрана точно когато по улицата зави полицейска кола. Чу се кратък вой на сирена и после въртящи се лампи осветиха сцената. Други двама съседи стигнаха до боя, преди от колата да слезе полицай и разделиха Зед и онзи с ножа.

Ченгето огледа бъркотията и въздъхна.

— Кой ще ми обясни какво става тук? — Той извади тефтерчето си. — Познавам те, Зед Бенедикт, а това са близнаците Гордано, нали? А тази дребна… дама скелет?

— Името й е Скай Брайт, дъщеря ми — резервирано каза Саймън. — Тя не се биеше.

— Вие сте английското семейство, нали?

— Да.

— Познавам тези момчета. Добри са — продължи полицаят, гледайки близнаците. — Не съм имал неприятности с тях. Кой започна пръв?

Ченгето насочи погледа си към Зед и мен. Мислеше, че знае кой е виновен.

— Той нападна Скай. — Зед избърса кръвта от разцепената си устна.

— Да бе! Само си играех. Днес е Хелоуин, забрави ли? Зед откачи, полицай Хюсеин — Момчето с ножа се хвана за ребрата.

— Хайде да отидем в участъка, момчета. Ще повикам дежурния лекар да ви прегледа и ще се обадя на родителите ви.

Недейте, полицай! — изпъшкаха близнаците.

— Качвайте се в колата.

Зед ми хвърли отчаян поглед. Тайната ни среща щеше да бъде разкрита по скандален начин.

— И ти също, млада госпожице. Трябва да чуем и твоя разказ. Аз ще бъда зает с психопати убийци и върколаци.

— Ще я доведа — отсечено каза Саймън

Страхотно. Втората ни среща щеше да приключи в полицейския участък.

Полицай Хюсеин не ни разреши да разговаряме помежду си, докато не изслуша версиите ни за случилото се. Не смеех да рискувам телепатия, въпреки че изкушението беше огромно. Саймън обаче излъчваше толкова много гневни чувства, че се съмнявах дали през буреносния облак ще проникне някакво съобщение.

— Когато се върнем вкъщи, ще те питам какво правеше с него — кипеше от гняв той, докато въртеше волана, карайки ме в участъка.

Не очаквах това с нетърпение.

— Но определено ще имаш неприятности, Скай Ти наруши доверието между нас. Помолихме те да стоиш настрана от него заради собствената ти безопасност.

Саймън беше прав. Разбира се, че беше прав. Но аз не бях планирала нищо. Просто се увлякох от момента. Мислехме, че сме взели достатъчно предпазни мерки за една обикновена среща в кафене.

— И не очаквах, че ще прекарам вечерта си, като те карам в градския арест!

Увих ръце около коленете си. Главата ми бръмчеше.

— Опитваме се да си създадем добро име в Рикънридж, Скай, но твоите лудории не ни помагат. Господин Роденхайм може да ни изгони, ако се отразяваме лошо на Центъра му.

Сведох глава на коленете си. Бях лоша.

Саймън ме погледна, разтревожен от мълчанието. Явно разбра, че нещо не е наред.

— По дяволите, миличка, не прави това. — Той спря колата и ме погали по главата. — Страхувам се за теб.

— Съжалявам.