Джос Стърлинг - Скай

Бях сигурна, че отсега-нататък стадионът ще се явява в кошмарите ми — редици хора, които гледат от скамейките, а аз нямам представа какво да правя. Също като в някой от онези сънища, където излизаш гола.

Огромно унижение. Във вътрешния ми звуков запис на комикс Дъфи започна да моли за милост.

— Е, капитане? — ухили ми се Нелсън — Кой къде искаш да играе?

Единствените постове, които знаех, бяха централен нападател и вратар. Определих Нелсън за нападател, а себе си — за вратар.

— Сигурна ли си? — попита Шийна. — Не си ли малко нисичка за вратар?

— Не. Там отзад съм най-добра — отвърнах. Всъщност исках да кажа „извън опасност“. — Останалите… разпределете си постовете — кой каквото умее да прави най-добре.

Веднага след началния удар установих, че съм преценила погрешно. Бях забравила, че когато капитанът на противника е играч, който прави на кайма отбраната ти — половината от които умееха да играят футбол колкото мен — тогава вратарят изведнъж има много работа.

За десетина минути те поведоха с пет на нула. Отборът ми започна да издава бунтовнически звуци. Ако нападателите от отбора на Зед ме бяха оставили на мира за минута, щях да изкопая дупка във вратата и да се скрия в нея.

Първото полувреме завърши с разгромяващата преднина от девет гола за тях. Щях да допусна и десети гол, но Нелсън извърши чудо и отбеляза. През почивката отборът ми се събра около мен. Във въздуха се носеше духът на тълпа за линчуване.

— Тактика? — подигравателно попита Шийна.

Да извикам ли метеор да падне на игрището и да унищожи вратата ми? Изведнъж да се строполя мъртва от чума? Престани, Скай, това не ти помага.

— Ами… Браво, Нелсън, страхотен гол. Нека станат повече, моля ви.

— Това ли е тактиката ти? Повече голове, моля ви? — Шийна огледа ноктите си. — Пфу, счупила съм си единия. Мислите ли, че ще ми позволят да напусна играта поради контузия?

— Не играя футбол в родината си. И не исках да бъда капитан. Съжалявам. — Безпомощно повдигнах рамене.

— Какво унижение — недоволно измърмори Нийл, който дотогава винаги се беше държал мило с мен. — Господин Джо обеща, че ще бъдеш страхотна.

Доплака ми се.

— Сгрешил е. Да очаква, че съм добра на футбол е все едно да мисли, че всички уелсци пеят добре. — Играчите от отбора ми гледаха тъпо. Е, добре, не бяха чували за Уелс. — Не пускайте толкова много от другите играчи да минат покрай вас с топката и тогава няма да се налага да спасявам толкова много удари.

— Да спасяваш! — презрително изпищя Шийна. — Та ти не спаси нито един удар. И ако го направиш, ще си изям маратонките.

Свирката извести началото на второто полувреме. Тръгнах по игрището към вратата си, но ме спря Зед.

— Сега пък какво има? — троснато попитах. — И ти ли ще ми натякваш, че не ставам за нищо? Не е необходимо. Отборът ми вече го направи.

Той погледна над главата ми

— Не, Скай. Исках да ти кажа, че това полувреме ще пазиш на другата врата.

О, не. Наистина щях да се разплача. Потърках с китка очите си, завъртях се на пета и се запътих към другия край на терена. Трябваше да издържа на погледите на присмиващите се лица.

Примигах. Играчите от отбора на Зед бяха обградени от малиноворозовия ореол на веселото настроение. Аз имах тъмносива аура, изпъстрена с червено. Наистина ли виждах това, или си го представях? Престани!

Понякога съм пълна откачалка.

Касапницата — извинете, играта — продължи, докато се превърна в мъчение за всички, дори за зрителите. Не можах да спася нито един гол. И след това Шийна спъна Зед в наказателното поле и аз бях изправена пред дузпа. Подигравателните подвиквания и смехът на скамейките се усилиха, когато всички осъзнаха, че предстои класически момент — Зед, най-добрият играч на годината, срещу бездарната чужденка.

— Давай, Скай, можеш да я спасиш! — изкрещя Тина.

Не, не можех, но това бяха думи на истинска приятелка.

Застанах в средата на злочестата си врата и се изправих пред Зед. За моя изненада той не злорадстваше. Дори сякаш ме съжаляваше. Толкова жалка бях. Той внимателно постави топката на бялата точка, вдигна глава и ме погледна.

„Хвърли се наляво.“

Отново чувах гласа му в главата си. Направо бях луда за връзване. Потърках очи, опитвайки се да проясня съзнанието си.

Зед продължи да ме гледа. „Хвърли се наляво.“

Какво ставаше, по дяволите? Бях превъртяла толкова много, че имах халюцинации. Не хранех надежда, че ще спра топката, затова можех поне да се хвърля — ефектно, макар и безнадеждно напразно. Може би щях да се ударя в страничната греда. Да разсъждаваме оптимистично.