Джос Стърлинг - Скай

Увита в хавлии, аз наблюдавах как баща и син продължават да спорят, докато накрая Зед ядосано тръгна и се отправи пеш към гората.

Господин Бенедикт седна зад волана.

— Съжалявам за случилото се, Скай.

— Всичко е наред, господин Бенедикт. Не знам защо, но синът ви, изглежда, има проблем с мен. — Стрелнах Тина с поглед, който говореше: „Нали ти казах.“ — Не искам да ми се извинява. Нека само стои далеч от мен. Не обичам да ме хокат без причина.

— Ако това може да те утеши донякъде, в момента той има много грижи. — Мрачният поглед на господин Бенедикт проследи сина му. — Аз искам прекалено много от него. Дай му шанс да реши проблемите си.

— Видя ли какво имам предвид? — прошепнах на Тина.

Да. За какво беше всичко?

— Не знам. Отчаяно се нуждаех от съвета й Тина бързо се превръщаше в Оби-Уан Кеноби от „Междузвездни войни“ за мен, която бях невеж чирак. Надявах се, че тя разбира момчетата, или поне Зед, по-добре от мен.

— Беше странно.

Чистачките на предното стъкло започнаха да свистят напред и назад, когато заваля проливен дъжд — мрази ме, не ме мрази, мрази ме…

— Ти не му досаждаш, нали? — попита Тина след кратко мълчание.

— Не, разбира се. — Премълчах, че няколко пъти го търсих в училище. Не беше необходимо Тина да знае подробностите за жалката ми обсебеност от това момче. Днешният ден ме излекува от манията.

— Не си първата. Много момичета му се хвърлят, надявайки се той да ги избере.

— Тогава са сериозно глупави.

— След онова, което той каза, ще трябва да се съглася с теб. В Зед има много гняв и не искам да съм наблизо, когато се отприщи.

Вечерта и през по-голямата част от нощта размишлявах върху предупреждението на Тина и го преобразувах в съзнанието си, за да нагодя новата й роля във въображаемия си комикс: „Зед е силен, но таи много гняв“. Добър съвет, Оби Тина. Зед беше прекалено голям залък за мен. Остави Върколака да дъвче омразата си. Гледах да не го приемам много сериозно, но част от мен инстинктивно бягаше от такива силни чувства, защото знаеше, че нараняват. Изпитвах неловкото усещане, че някога съм живяла твърде близо до човек, който е избухвал в гневни изблици — някой от времето, преди да ме намерят. Знаех, че грубите думи се превръщат в юмруци и синини. Освен това бях вбесена на себе си. Сигурно бях пълна идиотка, че си въобразявам, че чувам гласа на Зед, когато съм в опасност. Трябваше да се стегна и да забравя цялата история с това момче.

Докато прекосявах училищния паркинГсутринта заедно с Тина, добрите ми намерения все още бяха непокътнати, и не видях погледа, който ми отправи Зед. Той беше с другите момчета, които стояха до мотоциклетите си, и скръстили ръце, оглеждаха тълпите, които влизаха в сградата. Когато ме видя, че идвам, Зед се втренчи изпитателно в мен, а после сякаш реши, че аз не струвам и отмести очи.

Не му обръщай внимание — прошепна Тина, която видя размяната на погледи.

Как бих могла? Искаше ми се да отида и да го зашлевя през лицето, но, честно казано, нямах смелостта да направя такава сцена. Бях сигурна, че гневът ми ще се изпари, преди да измина половината разстояние. Но нали си обещах, че ще забравя цялата история?

Хацде, направи го, каза ми гневът. Момиче ли си, или мишка?

Мишка, всеки път.

Всеки път, но не и сега. В Зед Бенедикт имаше нещо, което беше като клечка кибрит за бушоните ми, и аз кипнах до точката на взривяване.

— Извини ме за момент, Тина.

Преди да се усетя, аз смених посоката и тръгнах към Зед. Изпаднах в настроение ала Арета Франклин. В главата ми зазвуча „Сестрите го правят за себе си“ и ми вдъхна безразсъден кураж да преодолея разстоянието. Намерението в ожесточената ми атака сигурно се предаде на другите ученици, защото видях глави, които се обръщат към мен.

— Какъв по-точно ти е проблемът? — Еха, наистина ли го казах?

— Какво? — Зед бръкна в джоба си, извади слънчевите си очила и си ги сложи. Сега се виждах в две копия в отражението. Четирите други момчета се подхилваха самодоволно и чакаха Зед да ми зашлеви плесница.

— Вчера едва не се удавих благодарение на теб, а ти изкара мен виновна.

Зед се втренчи в мен мълчаливо — тактика на сплашване, която за малко не успя. — Ти беше по-виновен от мен за случилото се на лодката. — Арета ме изоставяше. Гласът й заглъхна в шепот.

— Аз съм бил виновен? — Тонът му изразяваше учудване, че някой се е осмелил да му го каже в очите.

— Не знаех абсолютно нищо за рафтинга. Ти си експерт, затова сам се досети кой е сгрешил най-много.