Джос Стърлинг - Скай

Еха, оказваше се, че гимназията не е като колеж, а нещо много повече. Във въображението ми моментално изникнаха сцени как умело управлявам лодка по разпенената река и спасявам дете, куче или ранен човек, а музиката се извисява в невероятно кресчевдо, натегнати струни, силно напрежение…

Да, добре.

— Има ли ниво за начинаещи?

— Не, направо те хвърлят в дълбокото без спасителна жилетка и наръчник. — Нелсън се засмя на изражението ми. — Разбира се, че има, кукличке. Ще ти хареса.

Можех да го направя. Щях да започна от най- лесното и постепенно да се издигна до статут на герой, след като се науча как става.

— Добре. Трябва ли ми специална екипировка?

Той поклати глава.

— Не, само облечи някакви стари дрехи. Скай, ще попиташ ли Тина дали иска да дойде в нашата група?

Подозренията ми веднага се изостриха.

Защо ти не я попиташ?

Ще си помисли, че я свалям.

Усмихнах се.

— А не я ли сваляш?

Нелсън смутено потърка врата си.

— Да, но все още не искам тя да знае.

* * *

В деня на излета с рафтинГвремето беше малко облачно, планините бяха намусени и сиви, а вятърът — смразяващ. Във въздуха се носеше хлад и дори пръски дъжд. Бях си облякла по-дебела качулка, любимата ми, с надпис „Клуб по гребане Ричмъвд“, което ми се стори смешно, като се имаше предвид, че Ери съвсем не е Темза. Микробусът подскачаше по черния път, който водеше към училището по рафтинг. Първите златисти листа се откъсваха от клоните на трепетликите и падаха в реката, за да срещнат насилствената си смърт в бързеите. Надявах се, че това не е знак за предстоящи събития.

Когато пристигнахме, администраторът на училището по рафтинГни раздаде каски, водонепроницаеми обувки и спасителни жилетки. След това ни събраха на брега, за да изслушаме инструктаж, изнесен от мъж със строго лице и дълга черна коса. Той имаше изсечения профил на местен американец, голямо чело и очи, които изглеждаха цяла вечност по-стари от годините му. Лицето му заслужаваше да бъде нарисувано, или още по-добре, изваяно. Ако трябваше да напиша песен за него, мелодията щеше да бъде натрапчива и жаловита като южноамериканските панови флейти, музика за диви места.

— Чудесно. С нас е господин Бенедикт, бащата на Зед и Айвс. Той е най-добрият — прошепна Тина. — Цар е на рафтинга.

Не бях в състояние да я слушам. Нетърпението ми да се пусна по бързеите започна да намалява, когато застанах пред буйната река.

Господин Бенедикт ни чу, че си шушукаме, и ни погледна строго, и аз изведнъж съзрях цвета, който го обграждаше — сребристо, като слънцето по заснежените върхове.

„Не започвай отново“, помислих си, изпитвайки онова странно чувство на замайване. Отказвах да виждам цветовете, не им позволявах да се завърнат. Затворих очи и преглътнах, прекъсвайки контакта.

— Дами — каза господин Бенедикт с тих глас, който въпреки това се разнесе над шума на реката, — моля за внимание. Ще разясня жизненоважни правила за безопасност.

— Добре ли си? — прошепна Тина. — Малко прежълтя.

— Само… нерви.

— Всичко ще бъде наред. Няма за какво да се тревожиш.

След това изслушах внимателно всяка дума на господин Бенедикт, но малко от тях се набиха в главата ми.

Той завърши кратката си лекция, като подчерта необходимостта да се подчиняваме на заповедите по всяко време.

— Някой от вас каза, че се интересува от кану каяк. Така ли е?

Нийл от състава на мажоретките вдигна ръка.

— Синовете ми са по трасето в момента. Ще им кажа, че искаш урок.

Господин Бенедикт посочи към горната част на реката, където видях няколко прътове на ивици, поставени над водата. Три червени канута се спускаха по бързеите. Беше невъзможно да се каже кой в коя лодка се намира, но очевидно всичките бяха вещи и се носеха по реката в поредица от почти балетни движения, пируети и смени на посоката, от които дъхът ми секна. Единият се стрелна пред другите двама. Той, изглежда, беше по-добър от тях и навреме предугаждаше всяко следващо разпенване на водата и понасяне на течението. Той мина под финалния прът в червено и бяло, размаха греблото си във въздуха и се засмя на братята си, които изоставаха.

Беше Зед. Разбира се.

Гледахме като хипнотизирани как двете канута пресичат финала. Зед вече беше на брега и издърпваше каяка си, когато братята му стигнаха до него. След шумен спор, в който няколко пъти те извикаха думата „нечестно“, по-високият сграбчи Зед и го хвърли във водата. Зед потъна, но водата на това място край брега беше спокойна и той веднага изскочи на повърхността. Хвана брат си и го дръпна във водата. Съдейки по лекотата, с която момчето падна, аз реших, че това не е неочаквано. На брега остана само Айвс, който обаче беше здраво наплискан, преди да подаде ръка и да издърпа братята си. Тримата се хвърлиха на брега, като се смееха, и най-после си поеха дъх. Беше странно да видя Зед щастлив. Бях свикнала да очаквам само мрачни погледи от него.