Джос Стърлинг - Скай

Нямах планове за почивните дни.

Не звучи ли жалко? Тина и Зоуи работеха в събота в местни магазини, а Нелсън отиде при баща си, затова нямаше с кого да изляза. Саймън беше споменал да ходим да търсим пиано втора употреба, но идеята беше осуетена от управителя на Център за изкуство, който покани родителите ми да си изберат място за ателие. Знаех, че не трябва да им преча. Щеше да бъде като да застана между двама маниаци по шоколада и запасите им от бонбони. И така, остана ми да обикалям планета Рикънридж, самотната комета в собствената си орбита.

— Ела и ни намери на обяд — каза Сали и ми даде двайсет долара. — Разходи се и разгледай града.

Това не ми отне много време. Рикънридж беше типично старомодно американско градче, дори „Старбъкс“ беше маскиран като замък в швейцарския стил. Имаше няколко луксозни магазина, някои отворени само за скиорския сезон, два хотела с шикозни на вид ресторанти, които също чакаха зимата, закусвалня, културен център и спортна зала. Застанах пред нея и се запитах дали си струва да я видя отвътре, но накрая открих, че се срамувам да опитам. Същото чувство изпитах и към козметичния салон в съседство. Зачудих се дали в „Неземни нокти“ правят маникюра на Тина.

Продължих по-нататък по главната улица и се отправих към парка, радвайки се на цветята, изпъстрени в ярки есенни цветове. Минах покрай езерото с патиците, което през зимата се превръщаше в ледена пързалка, и вървях, докато градината отстъпи място на планински дървета и храсти. Няколко души, които се разхождаха на слънчевата светлина, ме поздравиха, но през повечето време бях сама. Искаше ми се да имам куче, за да не бъде толкова очебийно присъствието ми. Може би трябваше да предложа идеята на Сали и Саймън Спасително куче, което се нуждае от дом, защото е изоставено. Това би ми харесало. Проблемът беше, че щяхме да стоим тук само една година — не достатъчно дълго, за да бъдем справедливи към домашен любимец.

Тръгнах по една пътека, надявайки се да стигна до място, което бях видяла отбелязано на картата на входа на парка с интригуващия надпис „Призрачен град“. Мускулите на краката ми пламтяха, докато пътеката ме заведе до скала със страхотна гледка към Рикънридж и долината. Надписът не лъжеше — на скалното плато имаше улица с изоставени дървени сгради, които ми напомниха на декор, след като снимките на филма са приключили. Прочетох металната плочка, забита в земята.

„Селище по време на Треската за злато, построено през 1873 г., когато край река Ери е намерена първата бучка злато. Изоставено през 1877 г. Седем златотърсачи загиват, когато през 1876 г. се срутва шахтата „Орел“.“

Само за четири години златотърсачите бяха направили градче с къщи, кръчми, магазини и конюшни. Повечето сгради от тъмно дърво бяха загубили покривите си, но някои все още бяха покрити с ламарина, която зловещо скърцаше на вятъра. В края на селището висяха ръждясали вериги, които се поклащаха над златистите диви цветя, вкопчили се в скалите, които сякаш се присмиваха на загубените мечти на първите заселници. Сцената би представлявала страхотен фон за страшен разказ — „Отмъщението на златотърсачите“ или нещо подобно. Вече чувах смразяващи кръвта теми, включващи самотното подрънкване на веригата и приглушените звуци на вятъра, веещ през изоставените сгради.

Мястото беше тъжно. Не исках да мисля за златотърсачите, заровени в планинския склон, смазани под тонове скали. Надникнах в сградите, а после седнах и кръстосах крака на пейката. Трябваше да се сетя да си купя кока-кола и шоколад, преди да се кача тук. Колорадо беше огромен и всичко беше в мащаби, непознати за един британец. По планинските склонове се стелеше мъгла, която прерязваше озарените от слънцето върхове от тъмнозелената основа като гумичка, изтриваща картина. Проследих движението на жълт микробус, който лъкатушеше по главния път, отправяйки се на изток. Върху полята пълзяха сенки на облаци, които се диплеха над хамбари и покриви и замъгляваха езеро, а сетне продължаваха по-нататък и отново разкриваха ясно небе, което се извиваше над върховете, нежно и синьо в това мъгливо утро. Опитах се да си представя хората, които живеят там горе, с лица, обърнати към скалата вместо към небето, търсещи блясъка на злато. Бяха ли останали някои от тях и дали се бяха преместили долу, в Рикънридж? Ходех ли на училище заедно с потомци на хора, пристигнали по време на лудостта на Треската за злато?