Джос Стърлинг - Скай

Зад мен се прекърши вейка. С разтуптяно сърце и глава, пълна с призраци, аз се обърнах рязко и видях Зед Бенедикт, който стоеше на точката, където пътеката излизаше от дърветата. Изглеждаше уморен и под очите му имаше сенки, които не бяха там през седмицата. Косата му беше разрошена, сякаш постоянно прокарваше пръсти през нея.

— Идеално. Точно това ми трябваше — подметна той със смразяваща ирония и отстъпи назад.

Непресметнати думи, които карат едно момиче да се чувства добре.

Станах.

Тръгвам си.

— Забрави. Ще дойда по-късно.

— И без това се прибирах у дома.

Зед отстояваше позицията си и ме гледаше. Имах странното усещане, че той изтегля нещо от мен, сякаш между нас има нишка и Зед я навива.

Потреперих, затворих очи и вдигнах ръка с дланта, обърната към него.

— Моля те, не го прави.

— Кое?

— Не ме гледай така. — Изчервих се в тъмночервено. Сега той щеше да ме помисли за напълно откачена. Все пак само си бях представила нишката. Завъртях се на пета и закрачих към най-близката сграда, но Зед ме последва.

— Как те гледам? — попита той и ритна настрана паднала дъска, докато ме гонеше. Всичко скърцаше. Бях сигурна, че постройките ще се срутят над главите ни при един по-силен порив на вятъра.

— Не искам да говоря за това. — Продължих да вървя, отправяйки се към пролуката с гледка към долината. — Забрави го.

— Хей, на теб говоря. — Зед ме хвана за ръката, но после, изглежда, размисли. — Виж… Скай… нали така? — Той вдигна очи към небето, сякаш търсеше насока, и не му се вярваше какво се готви да направи. — Трябва да ти кажа нещо.

Под стрехите повя вятър и тенекиеният покрив изскърца. Изведнъж осъзнах колко далеч сме от други хора. Зед пусна ръката ми Потърках местата, където пръстите му се бяха вкопчили в кожата ми

Той се намръщи. Не искаше дори да говори с мен, но накрая се реши.

— Трябва да знаеш нещо.

— Какво?

Бъди внимателна нощем. Не ходи никъде сама.

— Онази нощ видях… Внимавай, чу ли?

Зед ме плашеше.

— Правилно си разбрала.

Какво? Не го казах на глас, нали?

Зед изруга и ядосано ритна счупеното миньорско оборудване. Веригата се разклати и издрънча и ми напомни на труп, който се полюшва на бесило. Увих ръце около тялото си, опитвайки да се превърна в по — малка мишена. Аз бях виновна. Бях направила нещо — не знам какво, — което го беше ядосало.

— Не, не си! — Зед произнесе отривисто думите. — Вината не е твоя, чуваш ли? — Той понижи тон. — А аз само те плаша, нали?

Вцепених се.

— Добре. Отивам си. — Зед внезапно тръгна и се скри между празните сгради, като ругаеше под носа си.

Е, срещата мина добре.

Бяха изминали три седмици от учебния срок и гимназията се беше оказала предимно забавна, с изключение на странното чувство, останало в мен след предупреждението на Зед. За какво говореше? И какво си мислеше, че е видял? Какво общо имаше това с мен и защо не трябваше да излизам, след като се стъмни? Последното, което ми трябваше, беше някое лошо момче да проявява нездрав интерес към мен.

Опитах се да прогоня тези мисли. Ставаха твърде много други неща. Преживях няколко неприятни момента с някои ученици, които ме дразнеха заради акцента ми и непознаването на американската действителност, но, общо-взето, те бяха свестни. Две от момичетата от часовете по социални науки, едната от които беше мажоретката Шийна, онези, които тайно бях кръстила Вампирските невести заради предпочитанието им към кървавочервен лак за нокти, откраднаха ученическата ми карта, за да се пошегуват, когато ме чуха да се оплаквам на Тина колко лошо изглеждам на снимката. За жалост, Дракулките се съгласиха с мен и ми измислиха прякора „русото зайче“, когато видяха снимката. Прозвището ми се стори повече от дразнещо. Тина ме посъветва да го отмина с мълчание и твърдеше, че е по-вероятно да ми остане, ако вдигна шум. Ето защо мълчах като риба по въпроса и криех ученическата си карта.

— Следващата седмица ще има свободни занимания. Единадесетокласниците може да изберат да отидат на рафтинГ— уведоми ме Нелсън в един петъчен следобед, докато ме изпращаше до дома ми. Беше тръгнал да поправя косачката за трева на баба си. — Искаш ли да дойдеш?

Сбърчих нос, защото си представих как Робинзон Крузо завързва дънери, за да си направи сал.

— Ще трябва ли да си правим салове?

Нелсън се засмя.

— Това не е Америка на бойскаутите, Скай Не, говоря за силни емоции по пенливите води на река Ери Представи си надувна лодка с места за шест-седем души. Капитанът е зад кормилото отзад, а ние останалите седим от двете страни и гребем, като едва се държим, докато минаваме през бързеите. Трябва да опиташ, ако искаш да се броиш за жител на Колорадо.