Джос Стърлинг - Скай

— Дяволският казан изглежда малко палав — извика през рамо господин Бенедикт. — Дръжте ни по средата, момчета!

Отсечката, за която говореше той, изглеждаше повече от палава. „Палави“ се наричат буйните жребчета в пролетно утро, които весело рипат на слънчевата светлина, а това беше свирепа мечка през есента, озверяла да убива, защото иска да заспи зимен сън с колкото е възможно повече телесни мазнини. Пълната с хора лодка ми се струваше идеално меню.

В главата ми зазвуча мелодията от „Челюсти“.

Лодката се потопи във водата. За миГносът потъна под повърхността и ни изпръска с леденостудена вода. Тина изпищя, но всъщност се смееше, докато водата се оттичаше. Лодката се подмяташе от всички страни. Блъснах се в Нелсън и после в Зед. Промуших ръка под лакътя на Нелсън, но не посмях да направя същото от другата страна, защото Зед изглеждаше неприветлив. Нелсън стисна окуражително ръката ми.

— Забавляваш ли се? — изрева той. По лицето му се стичаше вода.

— Да, по ужасен начин, че всеки момент ще умра! — отвърнах.

В същия миГносът на лодката се заклещи между две скали и натискът на водата ни обърна напреки. По страните се плискаха вълни.

— Ще избутаме лодката! — извика господин Бенедикт. — Всички да се преместят вдясно!

Той ни беше научил на това на брега и знаехме, че трябва да се скупчим в едната страна на сала, за да може другата страна да се повдигне над водата. Озовах се притисната между Нелсън и Зед и греблото на Нелсън одраска брадичката ми.

— Наляво!

Всички се наклонихме на другата страна. Лодката започна да се измъква.

— Върнете се на местата си!

Докато пълзях, за да изпълня заповедта, Зед неочаквано ме прегърна и ме прикова към пода, с лицето към водата, която беше дълбока до глезените.

— Дръж се или ще паднеш — изкрещя той в ухото ми.

В носа ми влезе вода. Паникьосах се и започнах да се боря, за да се освободя, точно когато салът подскочи по друГбързей. Силата на удара ме запрати към едната страна. Нямаше за какво да се хвана, затова се разделих с лодката и цамбурнах по гръб във водата.

Студ… прииждаща вода… писъци… свирка. Мятах се на повърхността. Салът вече беше на десетина метра зад мен, а течението ме носеше като лист от трепетлика през Дяволския казан.

„Отпусни се и се носи по течението!“ Заповедта си проби път до съзнанието ми. Гласът в главата ми прозвуча като този на Зед.

Няма друГизбор освен да се оставя течението да ме носи, накъдето поиска. Опитах се да лежа по гръб с вдигнати водоравно крака, за да не се ударят в подводни скали. Нещо одраска прасеца ми. Каската ми се сблъска за миГсъс скала. Най- после бях изхвърлена в бавните води встрани от водовъртеж. Вкопчих се в една скала. Пръстите ми бяха като замръзнали бели паяци, разперени върху камъка.

— Мили Боже! Скай! Добре ли си? — изпищя Тина.

Господин Бенедикт насочи лодката към мен, за да могат Зед и Нелсън да ме извадят от реката. Проснах се задъхана по гръб на дъното на сала.

Зед бързо провери дали съм ранена.

— Добре е. Малко е охлузена, но е добре.

Завършихме остатъка от пътуването в потиснато настроение. Вече никой не се забавляваше. Беше ми студено и се чувствах вцепенена и ядосана.

Ако Зед не ми се беше нахвърлил, всичко щеше да бъде наред.

Господин Бенедикт насочи лодката към брега, където чакаха джип и ремарке, за да закарат сала обратно нагоре по течението. Отказах да погледна Зед, когато слязох на брега.

Тина ме прегърна.

— Скай, наистина ли си добре?

Положих усилия да се усмихна.

— Да. Между другото, чия беше тази гениална идея? Какво е това? Седмица за убийства на чужденци?

— Помислих си, че те изгубихме.

— Знаеш ли какво, Тина? Не съм скроена за живота сред дивата природа като вас, жителите на Колорадо.

— Как да не си? Просто не ти провървя.

Господин Бенедикт и Зед натовариха лодката и дойдоха при нас.

Добре ли си, Скай? — попита господин Бенедикт.

Кимнах. Нямах доверие на гласа си.

— Какво се случи? — Той отправи въпроса към Зед.

Аз обаче го изпреварих.

— Той ме притисна към дъното на лодката и аз се изпуснах!

— Разбрах какво ще стане и се опитах да я предупредя — възрази Зед.

Намръщих се.

— Ти беше причината да се случи.

— Опитах се да го спра. Трябваше да те оставя. — Зед се начумери. Очите му бяха студени като реката.

— Да, може би трябваше — и тогава нямаше да умирам от студ сега!

— Достатъчно! — Господин Бенедикт ни раздели. — Скай, качи се в джипа, преди да си премръзнала. Зед, искам да говоря с теб.