Джос Стърлинг - Скай

— Кое е това ядосано маце, Зед? — попита единият му приятел.

Той повдигна рамене.

— Никоя.

Почувствах удара — и ме заболя.

— Не съм „никоя“. Поне не съм арогантен досадник с уста, постоянно разтеглена в подигравателна усмивка. — „Млъкни, Скай, млъкни.“ Сигурно бях развила желание да умра.

Приятелите му избухнаха в гръмогласен смях.

— Зед, тя те зачука — каза онзи със зализаната назад червеникава коса и ме погледна с подновен интерес.

— Да, тя е нещо друго. — Зед повдигна рамене и кимна към сградата. — Бягай, малката.

Събрах цялото си достойнство, притиснах учебниците до гърдите си и тръгнах към училището. Тина крачеше до мен.

— Какво беше това? — зачуди се тя и докосна челото ми, за да провери дали нямам температура.

Изпухтях и изпуснах дъха, който не осъзнавах, че съм затаила.

— Това бях аз — ядосана. Убедителна ли бях?

— Ами… горе-долу.

— Изложих ли се?

— Не, беше страхотна! — Тина не прозвуча много сигурна. — Зед си го изпроси По-добре се крий, когато го видиш, че идва. Той няма да е доволен, че ти го направи на пух и прах пред приятелите му.

Скрих лице в ръцете си.

— Направих го, нали?

— Да. Зед не е свикнал да го критикуват момичета. Те обикновено изпитват страхопочитание пред него. Нали знаеш, че той е най-търсеното гадже в Рикънридж?

— Да, но не бих излязла с него дори той да е последната глътка въздух на тази планета.

О, това беше грубо!

— Не, честно е.

Т ина ме погали утешително по ръката.

— На твое място не бих се тревожила. Зед няма да те погледне един милион години.

След този разговор аз наблюдавах коридорите като комавдос на вражеска територия, за да се скрия, ако видя, че идва Зед. Сега поне имах група приятели, сред които да се скрия, ако той реши да си отмъсти за изблика ми с няколко подбрани подигравателни усмивки. Първата ми приятелка беше Оби Тина, разбира се, но Зоуи, която подхождаше за ролята на малко дяволита Жена-котка с нейното чувство за хумор, и оригиналният Еласто Нелсън сега също бяха част от бандата ми. Те ме защитаваха от Вампирските невести, Шийна и компания, които продължаваха да ме закачат, донякъде защото според мен усещаха, че съм уязвима. Вампирските невести надушват кръвта. Слухът за сцената на паркинга сигурно се беше разчул и хората бяха стигнали до разбираемото заключение, че съм леко смахната. Единствено Тина, Зоуи и Нелсън стояха между мен и периферния живот с особняците. Представях си как тримата ми защитници стоят със скръстени на гърдите ръце като щит между мен и неприятностите, а ветрецът развява наметалата им, звучи героична музика… и стоп.

Трябваше да излизам повече. Бляновете нахлуваха във всяка част на живота ми.

* * *

В последния петък на септември получих нежелана новина от Тина, докато отивахме на училище с колата й

— Всички трябва да отидем да играем футбол? И момчетата, и момичетата? — попитах, ужасена от идеята.

— Да, това е традиция в единайсети клас преди първия сняг, или първият понеделник на октомври. Предполага се, че изгражда екипен дух или нещо такова. — Тина направи балонче с дъвката си и го спука. — Пък и да покажем скритите си таланти пред треньорите. Аз лично мисля, че в дъното стои господин Джо. Сигурно вече си разбрала, че той е властта зад трона в училището. Господин Джон обича възможността да се прави на треньор.

Тина не изглеждаше обезпокоена от перспективата като мен.

— Това е по-лошо от операция на зъб. — Отбранително скръстих ръце на гърдите си

— Защо? Мислех, че вие, британците, обичате футбола. Всички очакваме велики подвизи от теб.

Изобщо не ме бива в спорта.

Тина се засмя.

— Жалко.

След като помолих баща си да ми обясни правилата за засадата, аз осъзнах, че ще се отправя към поредното бедствие. Но нямаше отърване. Казаха на всички от випуска — сто души — да се явим при треньорите на скамейките за зрители в понеделник. Компютърът беше избрал произволни групи имена, които да съставят отборите. Господин Джо, в зле преценен опит да накара едно английско момиче да се почувства като у дома си с помощта на националния й спорт, ме короняса за капитан на отбор Б, което означаваше, че ще играем първи, срещу отбор А. И познайте кой беше техният капитан?

— Е, Зед, ти печелиш правото да избираш. — Господин Джо прибра монетата и наду реферската свирка. Той бе навлязъл в духа на играта и дори беше пъхнал в джобчето на фланелката си мъничко тефтерче. — Полувремената са по двайсет и пет минути. Успех! — Господин Джо ме потупа по рамото, докато отминаваше. — Сега е моментът да блеснеш, Скай Накарай Англия да се гордее с теб!