Джос Стърлинг - Скай

— Кажи на брат си да не се тревожи. Госпожа Хофман ще ги забележи, ако дойдат тук. — Зоуи счупи стрък целина, потопи го в солта и сръчно приглади дългата си черна коса над рамото си със свободната си ръка. — Направо си я представям как ги очиства.

— Да, ще ги накара да молят за милост — съгласи се Т ина.

„Госпожа Хофман — или съдия Безпощадна — раздава правосъдие с дървената си лъжица на съдбата“, помислих си.

— Мислите ли, че стрелците ще дойдат тук?

Двете момичета се втренчиха в мен.

Какво? Нещо вълнуващо да се случи в Рикънридж? Слез на земята, Скай — засмя се Зоуи.

— Не, Скай — каза Тина. — Няма начин. Ние сме в края на път, който не води за никъде. Защо някой би дошъл тук освен да кара ски?

Уместен въпрос. Твърде късно осъзнах колко глупава съм била, че да не се досетя, че те се шегуват, че Рикънридж може да бъде замесен в някаква голяма история, но Зоуи и Тина по-скоро се забавляваха, отколкото да се подиграват на интелекта ми Бяха малко по-снизходителни към мен, защото бях чужденка.

Извиних се, за да се измъкна от разговора за убийства, и пристигнах пет минути по-рано пред стаята за репетиции. Бях сама и прокарах пръсти по клавишите на рояла, подрънквайки откъси от ноктюрно от Шопен. Това ми помагаше да прогоня треперенето, когато си помислех за престрелката в Денвър. Насилието винаги ме караше да изпитвам паника, сякаш се готвеше да освободи тигър от клетка на спомени в мен — нещо, с което не можех да се преборя и да оцелея. Не исках да бъда там.

Все още нямахме пиано вкъщи и аз страдах от сериозни симптоми на затваряне в себе си. Докато криволичех по нотите, се разсеях, защото се зачудих как ли ще ме приеме Зед днес. Шопен се преобрази в нещо по- фънки, с вплетени мотиви от „Мисията невъзможна“.

Вратата се отвори с трясък и аз се обърнах в трепетно очакване и с ускорен пулс, но беше Нелсън.

— Здравей, Скай. Айвс и Зед не са на училище. — Еласто се втурна в стаята и извади инструмента си от калъфката.

Изпитах огромна вълна на разочарование. Помъчих се да си внуша, че това е, защото ми отнемат шанса да свиря, а не защото няма да видя обекта на тайното ми обсебване.

— Но искаш ли да опитаме някои нови неща само двамата?

Прокарах пръсти по клавишите.

Нелсън изкриви устни.

— Какви неща имаш предвид, сладурано?

— Ами… сигурна съм, че тук има няколко песни, които можем да изпробваме. — Станах и прелистих купчината нотни листа на масата.

Той се засмя.

Пренебрегваш ме!

— Така ли? — Усетих, че изчервяването ми достигна максимума на скалата за неудобство. — Ами това? — Бутнах към него произволно избран нотен лист.

Нелсън го погледна.

— Мелодии от мюзикъли? Е, в „Оклахома“ имаше някои хубави, но…

Грабнах листа. Смущавах се все повече, защото разбрах, че го забавлявам.

— Успокой се, Скай. Имам по-добра идея. Защо не ми позволиш аз да избера?

Отпуснах се, оставих партитурите и отново седнах на столчето пред пианото, където чувствах, че контролирам по-добре нещата.

— Изнервям ли те? — попита сериозно Нелсън и ми хвърли любопитен поглед. — Не ми обръщай внимание. Само се занасях.

Дръпнах дългата си плитка над рамото и я увих около юмрука си. Трябваше да сплитам косите си, защото иначе бяха неуправляеми.

— Не си ти.

— Всички момчета?

Ударих леко глава върху капака на пианото.

— Толкова ли съм очевидна?

Нелсън поклати глава.

— Не. Аз съм чувствителна душа и познавам — ухили се той.

— Имам няколко проблема. — Сбърчих нос от отвращение към себе си. Всъщност проблемите ми бяха много и всичките се кореняха в силното чувство на несигурност, което според детския психолоГизпитвах от шестгодишна. Сякаш не можех да се сетя и сама, като знаех, че съм изоставена и така нататък.

— Не се чувствам много удобно.

— Но аз ти пазя гърба, забрави ли? — Нелсън извади избора си и ми го показа за одобрение. — Когато съм край теб, можеш да дишаш по-леко. Нямам нечестиви помисли към теб.

— Не знам, но баба ми ме обвинява, че имам такива помисли, когато си мисли, че съм направил нещо лошо, а то звучи добре.

Засмях се и леко се отпуснах.

— Да, мога да те издам на нея, ако преминеш границата.

Той се престори, че потреперва от страх.

— Дори ти не може да си толкова жестока, британско момиче. А сега, цял ден ли ще седим и ще дрънкаме глупости или ще свирим? — Нелсън взе саксофона си и се залови да го настройва.

— Ще свирим. — Отворих партитурата на подставката и започнах.