Джос Стърлинг - Скай

Сали стана и преметна шала на раменете си.

Да, харесвам тази техника на скициране.

Ще преподавате ли?

— Това е част от сделката — потвърди Сали и доволно погледна Саймън

— Бих искала да дойда, госпожо Брайт, ако може.

— Разбира се, Тина. И, моля те, наричай ме Сали.

— Сали и Саймън — добави баща ми.

— Добре. — Тина остави скицника и пъхна ръце в джобовете си. — Скай наследила ли е гените ви на художници?

— Ами… не. — Сали ми се усмихна малко смутено. Винаги ставаше така, когато хората зададяха този въпрос. Бяхме се споразумели никога да не се преструваме и да лъжем.

— Осиновена съм, Тина — обясних. — Животът ми беше малко объркан, преди те да ме вземат.

Всъщност „сериозно объркан“. Била съм изоставена на бензиностанция край магистрала, когато бях на шест, и никой не беше успял да открие биологичните ми родители. Бях травматизирана и дори не помнех името си. Единственият начин, по който общувах през следващите четири години, беше чрез музиката. Не исках да си спомням този период. Беше ме оставил с натрапчивото чувство, че може би един ден ще се появи някой и ще предяви претенции към мен като куфар, загубен на летище. Не желаех да ме намират.

— О, съжалявам. Не исках да те накарам да се почувстваш неудобно. Но родителите ти са страхотни

— Всичко е наред.

Тина взе чантата си.

— Е, трябва да тръгвам. Ще се видим утре. — Тя весело ми махна с ръка и излезе.

— Твоята Тина ми харесва — обяви Сали и ме прегърна.

— И тя мисли, че сте страхотни.

Саймън поклати глава.

— Американците казват, че обувките са страхотни и че някой, който предложи да ги закара някъде, е страхотен. Какво ли казват, когато срещнат някой наистина достоен за възхищение? Няма да имат думи да го опишат.

— Саймън, престани да бъдеш старомоден и дребнав. — Сали го плесна по гърдите. — Е, как мина денят ти, Скай?

— Добре. Не, по-скоро чудесно. Направо страхотно. — Усмихнах се. — Мисля, че тук ще се чувствам добре. — Стига да не бях сред мажоретките на госпожа Грийн.

* * *

Репетицията на джаз бенда беше насрочена за края на седмицата. Междувременно не срещнах братята Бенедикт по коридорите. Учебните ни програми явно не се застъпваха. Видях обаче Айвс отдалеч, докато играеше волейбол, но програмата на Зед не съвпадаше с моята.

Тина го видя. Нелсън играеше баскетбол с него. Смелчага. Но не и аз. Не че прекарвах цялото си време да го търся, разбира се.

Научих още неща за Зед. Той и семейството му бяха една от любимите теми за клюкарстване. Три от момчетата Бенедикт — Трейс, Виктор и най-малкият, Зед — бяха прословути с това, че минават през Рикънридж с ревящите си мотоциклети, забъркват се в сбивания в местните барове и оставят пътека от разбити сърца сред женското население — предимно заради нежеланието си да излизат с местни момичета. Двамата най-големи, Трейс и Виктор, вече били малко по-улегнали, след като работели извън града, по ирония на съдбата в силите на реда, но това не пречеше подвизите им в миналото да се разказват с огромно удоволствие и известна обич. „Лоши, но не са зли“ — гласеше присъдата.

Обобщението на Тина беше най-кратко и ясно: „Като белгийски шоколад — абсолютно греховен и абсолютно неустоим“.

Чувствах се виновна, че се интересувам прекалено много от някого, когото съм виждала само веднъж, и се опитах да се отърва от навика да го търся. Обикновено не се държах така. В Англия рядко проявявах интерес към някое момче и ако бих избрала кандидат, който да грабне сърцето ми, така да се каже, това нямаше да бъде Зед. Какво толкова можех да харесам в него? Нищо освен подигравателната усмивка. Подобен интерес ме определяше като повърхностна. Зед можеше и да стане антигерой в сюжета на моя графичен роман, но това не го правеше подходящ кандидат за вниманието ми в реалния живот. Може би фактът, че Зед изобщо не беше за мен, го правеше странно „безопасен“ за фантазиране. И щяха да си останат фантазии, защото по-скоро Луната щеше да падне от небето, отколкото той да ме забележи.

Пътищата ни се кръстосаха веднъж, но извън училище — и определено в неизгодно за мен положение. Бях се отбила в бакалията, докато се прибирах у дома, за да купя мляко, и попаднах на госпожа Хофман. Освен че ме подложи на кръстосан разпит как се представям по всеки един предмет, тя ме накара и да й нося продукти.

— Скай, миличка, бих искала шишенце със сос от копър — каза госпожа Хофман и посочи малко зелена бутилка на най-горната лавица.