Джос Стърлинг - Скай

— Закъснях ли? — Гласът му беше плътен, какъвто си го бях представяла, безразличен и изпълнен с басови тонове. Кларнетистът смело го сръга в ребрата, за да му напомни да се държи прилично.

Господин Кинийли определено се ядоса.

— Да, закъсняхте. Мисля, че в училище е прието да се извините на учителя, ако влезете в час след него.

Момчето спря да си играе с палките за барабан и се втренчи в него. Изражението му беше арогантно като на млад лорд, който гледа селянин, осмелил се да го поправи. Накрая каза:

— Съжалявам.

Останах с убеждението, че останалите в стаята тихо въздъхнаха от облекчение, че скандалът е избегнат.

— Не съжалявате, но това е достатъчно. Внимавайте в картинката, господин Бенедикт. Може и да сте талантлив, но аз не се интересувам от примадони, които не знаят как да се държат с колегите си музикантите. А вие, госпожице Брайт, екипен играч ли сте? — Господин Кинийли отново насочи вниманието си към мен, разбивайки надеждите ми, че съм забравена. — Или страдате от същия начин на мислене като нашия господин Зед Бенедикт?

Много нечестен въпрос. Това беше битка между супергерои, а аз дори не бях приятел на някого от тях. Още не бях разговаряла с Върколака, а вече искаха от мен да го критикувам. Външността му би накарало и най-самоувереното момиче да изпита леко страхопочитание пред него, а моето самочувствие беше нула и изпитвах по-скоро ужас.

— Аз… не знам. Но и аз съм закъснявала.

Момчето ме стрелна с поглед и после ме отхвърли като петънце кал върху суперботушите си на Върколак.

— Нека чуем какво можете. Джаз оркестърът, бъдете готови да се включите. — Господин Кинийли изстрелваше думите като фризбита. — Господин Хофман, вие вземете саксофона, а вие, Айвс Бенедикт, поемете частта с кларинета. Може би ще убедите брат си да ни достави удоволствието да го чуем на барабаните.

— Разбира се, господин Кинийли — отвърна момчето с очилата като на Джон Ленън и изгледа намръщено мотоциклетиста. — Зед, ела тук.

Брат му? Брей, как беше станало това? Двамата можеше и да си приличаха малко, но по манталитет сякаш бяха от различни планети.

— Госпожица Брайт може да заеме мястото ми на пианото. — Господин Кинийли с обич погали рояла.

Изобщо не исках да свиря пред всички.

— Господин Кинийли, бих предпочела…

— Седнете.

Седнах и нагласих височината на столчето. Музиката поне ми беше позната.

— Не обръщай внимание на даскала — прошепна Нелсън и стисна рамото ми. — Той се държи така с всички. Казва, че изпробвал нервите ни

С чувството, че моите нерви вече са скъсани, аз зачаках другите да се настанят.

— Добре, започвайте — рече господин Кинийли, който беше седнал сред публиката, за да гледа.

Още с първото докосване разбрах, че роялът е същинско злато — прекрасно акордиран, мощен и способен на богат диапазон. Накара ме да се отпусна като нищо друго и издигна бариера между мен и останалите в стаята. Вглъбяването в партитурата прогони страха ми и аз започнах да се забавлявам. Живеех за музиката така, както родителите ми живееха за изкуството си. Не ставаше дума за представление, защото предпочитах да свиря пред празна стая. За мен най-важното беше да стана част от композицията, да изсвирвам нотите и да изтъкавам магията на мелодията. Докато свирех с други, аз ги възприемах не като хора, а като звуци. Нелсън — спокоен и освободен, Айвс, кларинетистът — лиричен, интелигентен и понякога забавен, Зед — сърдечният ритъм, захранващ с енергия музиката. Почувствах, че той разбира музиката като мен и безпогрешно предугажда промените в настроението и темпото.

— Много добре, не, отлично! — обяви господин Кинийли, след като приключихме. — Опасявам се, че току- що ме изгониха от джаз бевда — добави той и ми намигна.

— Ти си върхът — прошепна Нелсън, докато минаваше зад гърба ми

Господин Кинийли премина към други въпроси и се залови да организира репетициите на хора и оркестъра, но не извика никой друГда свири. Не исках да напускам моята бариера и седях пред пианото, съзерцавах отражението на ръцете си във вдигнатия капак и докосвах клавишите, без да ги натискам. Изведнъж усетих, че някой леко ме потупа по рамото. Другите излизаха от стаята, но Нелсън и кларнетистът стояха зад мен, а Зед беше малко по-нататък и все още имаше отегчен вид, сякаш предпочиташе да не е тук.

Нелсън посочи кларнетиста.

Скай, запознай се с Айвс.

— Здравей. Добра си. — Айвс се усмихна и бутна очилата по-нагоре на носа си.