Джос Стърлинг - Скай

— Съжалявам, но мястото беше заето — каза момичето, като видя, че аз все още вися над рамото й.

— Да, добре.

Подпрях се на ръба на една маса и зачаках, отбягвайки да погледна някого в очите.

— Хей, ти си Скай, нали? — Момче с обръсната глава и кожа с цвят на препечено кафе хвана ръката ми и я стисна. Движеше се с лекотата и грациозността, присъщи на хората с дълги крайници. Ако го включех в една от фантазиите си за комикси, името му щеше да е нещо като Еласто.

— Здравей… Познаваш ли ме?

— Да. Аз съм Нелсън Ти си се запознала с баба ми Тя ми каза да се грижа за теб. Всички държат ли се добре с теб?

Чудесно. Той изобщо не беше като госпожа Хофман Всъщност беше готин

— Да, всички са много дружелюбно настроени.

Нелсън се ухили на акцента ми, седна до мен и вдигна краката си на стола отпред.

— Страхотно. Мисля, че няма да имаш проблем да се впишеш.

Необходимо ми беше да чуя това, защото точно тогава изпитвах съмнения. Реших, че Нелсън ми харесва.

Вратата се отвори с трясък и влезе господин Кинийли, едър мъж с червеникавата коса на келт. Започнах да драскам в тефтерчето си и веднага го определих като Маестро, Предвестник на гибел за дисхармонията. Определено не беше кандидат за супергерой.

— Госпожици и господа — започна той, без да спира да крачи. — Коледа идва с обичайната си тревожна бързина и сме предвидили богата програма от концерти. Затова всички можете да очаквате да запалите онези малки светлинки.

В главата ми зазвуча встъпителната му мелодия — много барабани и нарастващо напрежение, нещо като форсиран вариант на увертюрата „1812“.

— Оркестърът започва в сряда. Джаз бевдът — в петък. А всички вие изгряващи рок звезди, ако искате да запазите кабинетите по музика за репетиции, първо ме попитайте. Но защо ли си правя труда? Всички знаете какво да правите. — Той хвърли нотните листи на бюрото си. — Освен вероятно вие. — Маестрото насочи към мен рентгеновия си поглед.

Мразя да съм нова.

— Бързо наваксвам, господине.

Браво на теб. Името ти?

Казах му го, като все повече ненавиждах ексцентричния избор на родителите си, и някои от учениците, които ме виждаха за пръв път, се изкикотиха.

Господин Кинийли им се намръщи.

— На какво свирите, госпожице Брайт?

— Малко на пиано. А, и на китара, и на саксофон

Маестрото се поклати на пръстите на краката си и ми напомни на гмуркач, който се готви да скочи във водата.

— „Малко“ някакъв английски код ли е за „наистина добре“?

— Ами…

— Джаз, класика или рок?

— Джаз… предполагам. — Радвах се на всичко, което забавяше провала ми.

— Джаз, предполагате? Не звучите много сигурна, госпожице Брайт. Музиката не е въпрос на избор, а на живот и смърт!

Кратката му реч беше прекъсната от пристигането на закъснял ученик. Латиноамериканският мотоциклетист влезе с бавна походка в стаята, пъхнал ръце в джобовете си. Дългите му един километър крака бързо преодоляха разстоянието до перваза на прозореца, където той седна до кларинетиста. Отне ми минута, за да преживея изненадата си, че мотоциклетистът участва в някакво извънучилищно занимание. Представях си, че е над тези неща. Или може би беше дошъл, за да ни се присмива. Той се облегна на прозореца, сякаш беше на седалката на мотора си, и небрежно кръстоса глезени. На лицето му беше изписана развеселеност, сякаш вече беше чувал всичко и не му пукаше.

Докато го гледах, единствената ми мисъл беше, че в Ричмъвд не се раждат такива момчета. Той не само че изглеждаше като от реклама, но и в него явно кипеше енергия, потиснат гняв като на тигър, който нервно крачи в клетка. Не можех да откъсна очи от него. И не бях единствената. Атмосферата в стаята се промени. Момичетата сякаш поизправиха рамене, а момчетата застанаха нащрек, защото това богоподобно същество беше благоволило да дойде при нас, простосмъртните. Или пък беше вълк сред овце?

— Господин Бенедикт, много любезно от ваша страна да се присъедините към нас — иронично подхвърли господин Кинийли. Доброто му настроение се беше изпарило. В съзнанието ми проблесна сцена — Маестрото, изправен пред Върлия върколак, и изстрелва поток от куршуми с формата на ноти — Всички сме развълнувани, че сте се откъснали от несъмнено далеч по-важната си програма, за да правите музика с нас, въпреки че пристигането ви е малко закъсняло.

Момчето повдигна едната си вежда, очевидно без да се разкайва. Взе две палки за барабан и започна да ги върти между пръстите си.