Джос Стърлинг - Скай

Стройно момиче с меденоруса коса излезе отпред с големи крачки, движейки се с грациозността на газела, и започна дяволски труден танц.

— Виждате ли? Лесно е — заяви госпожа Грийн. — Вие останалите, наредете се.

Застанах най-отзад.

Хей ти, новото момиче. Не те виждам.

Нали това беше идеята?

— Излез напред. Ръцете горе! Едно, две, три, ритни!

Е, добре, не съм напълно безнадеждна. Дори успях да се доближа до движенията на Шийна. Голямата стрелка на часовника пълзеше към края на часа.

— Сега ще раздвижим нещата! — обяви госпожа Грийн Поне един от нас се забавляваше. — Вземете помпоните!

Нямаше начин да размахвам онези смешни неща. Погледнах над рамото на госпожа Грийн и видях, че няколко момчета от моя клас, които вече бяха приключили обиколката на игрището, ни шпионират през прозореца на спортната зала. И се хилеха подигравателно. Страхотно.

Госпожа Грийн видя реакцията на момичетата от първата редица и загря, че имаме публика. Бърза като нивджа, тя връхлетя върху момчетата, преди да разберат какво става, и ги завлече на игрището.

— В тази гимназия вярваме в равните възможности — заяви тя и радостно набута помпоните в ръцете им. — Стройте се, момчета.

Сега ние имахме възможност да се присмиваме на изчервилите се момчета, които бяха принудени да се присъединят към нас. Госпожа Грийн застана пред нас, оценявайки уменията ни — или по-скоро липсата им.

— Хмм, не е достатъчно, не. Мисля, че трябва да упражним няколко подхвърляния. Нийл. — Тя избра широкоплещесто момче с обръсната глава. — Ти беше в отбора миналата година, нали? Знаеш какво да правиш.

Подхвърлянето звучеше по-добре от размахването на помпоните.

Госпожа Грийн потупа по рамото още три попълнения.

— Господа, искам отпред четирима от вас. Направете столче с ръце… Да, точно така. А сега ни трябва най-дребното момиче.

Не, дума да не става. Скрих се зад Тина, която предано се опита да изглежда два пъти по-широка и сложи ръце на кръста си. Къде отиде… дребничката англичанка? Преди малко беше тук.

Шийна осуети плана ми да се скрия.

— Тя е зад Тина, госпожо.

— Ела тук, мила. Не е трудно. Седни на кръстосаните им ръце, а те ще те подхвърлят нагоре и ще те уловят. Тина и Шийна, донесете дюшек за всеки случай. — Очите ми сигурно са били големи колкото чинии, защото госпожа Грийн ме погали по лицето.

— Не се тревожи. Не трябва да правиш нищо друго освен да протегнеш ръце и крака, сякаш се забавляваш.

Огледах недоверчиво момчетата. Те се втренчиха в мен, вероятно за пръв път, преценявайки колко тежа. След това Нийл повдигна рамене. Явно беше взел решение.

— Да, можем да го направим.

— На три! — изрева учителката.

Те ме хванаха и ме подхвърлиха. Писъкът ми вероятно се чу чак в Англия и изкара навън треньора по баскетбол и останалите момчета, които изскочиха от спортната зала, убедени, че се извършва жестоко убийство.

Госпожа Грийн сигурно нямаше да ме избере за мажоретка. Все още в шок, аз седнах да обядвам с Тина, без да съм в състояние да хапна нещо. Стомахът ми все още не се беше върнал на земята.

— Подхвърлиха те доста високо, а? — Тина докосна ръката ми, за да ме накара да престана да гледам безизразно.

— О, Боже.

— Много силно викаш за такъв дребен човек.

— Ти няма ли да викаш, ако някой учител садист реши да те изтезава?

Тина разтърс и гъстите си кос и.

— За мен няма проблем. Аз съм едра.

Това й се струваше смешно. Предателка.

— Скай, какво ще правиш до края на обедната почивка?

Изтръгната от унеса, аз извадих листовка от комплекта, който ми беше дал господин Джо, и йя подадох.

— Мислех да отида на репетицията в кабинета по музика. Ще дойдеш ли?

Тя блъсна листовката и се засмя накриво.

— Съжалявам, ще отидеш сама. Аз не припарвам до кабинета по музика. Стъкла се трошат, когато си отворя устата. На какво свириш?

— На няколко инструмента — признах.

— Подробности, сестро, подробности. — Тина ми направи знак с пръсти, измъквайки думите от устата ми.

— Пиано, китара и саксофон.

— Господин Кинийли ще се пръсне от вълнение, когато чуе. Човек оркестър! А пееш ли?

Поклатих глава.

— Пфу! Вече бях решила, че ще трябва да те намразя, защото си отвратително талантлива. — Тина изхвърли подноса си в контейнера за отпадъци. — Кабинетът по музика е насам. Ще ти го покажа.

Бях виждала снимките в уебсайта на училището, но кабинетът по музика беше много по-добре оборудван, отколкото се бях надявала. Всъщност стаите бяха две. В главното помещение имаше лъскав черен роял и веднага ме засърбяха ръцете да посвиря на него. Няколко ученика дрънкаха на китари, а две момичета упражняваха гами на флейти. Високо, чернокосо момче с очила тип Джон Ленън сменяше платъка на кларинета си. Изражението му беше сериозно. Потърсих незабележимо място, където да седна, може би с добра гледка към пианото. До едно момиче в дъното имаше свободно място и аз се отправих натам, но приятелката й ме изпревари