Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Къде ли… къде се е дянал пустият му тефтер? — той внезапно се разбързва и избутва настрана разпилените наоколо листове. — Аха! Струва ми се, че го забравих в каретата. Връщам се след минута, Джеймс. Ти продължавай! — И той се обръща и излиза от стаята.

Двамата с Джеймс оставаме насаме в тишината, последвала излизането на баща му. Отдавна подозирам, че безкрайната работа по описването на книгите в библиотеката се дължи колкото на интереса на татко към колекцията му, толкова и на желанието му да ни събере двамата с Джеймс. Що се отнася до връзката между жените и интелекта, баща ми не проявяваше конформизъм по отношение на социалните класи. Отношенията ни с мъжете от семейство Дъглас се основаваха на искрена привързаност, както и на общата ни любов към старите книги. Въпреки че в града несъмнено се гледа на това приятелство с не добро око, татко никога не се е влиял от мнението на хората.

Джеймс ме хваща за ръката и нежно ме придърпва към себе си.

— Как си, Лия? Мога ли да направя нещо за теб?

Безпокойството в гласа му и грубовато изразената му загриженост ме карат да се просълзя. Обзема ме тъга и едновременно с това чувствам облекчение. Присъствието му ме успокоява и аз осъзнавам колко напрегната се чувствам винаги, когато съм до Алис.

Поклащам глава и преди да започна да говоря, се прокашлям.

— Няма нищо. Просто ми трябва време, за да свикна с факта, че татко вече не е между нас.

Старая се да изглеждам силна, но по страните ми се стичат сълзи. Скривам с длани лицето си.

— Лия, Лия! — Той открива лицето ми и взема ръцете ми в своите. — Знам какво означаваше баща ти за теб. Знам, че не е същото, но разчитай на моята помощ за всичко. За абсолютно всичко.

Погледът му ме пари, а меката тъкан на туиденото му сако се търка в роклята ми. Облива ме познатата топла вълна, която ме изпълва цялата и достига до най-съкровените кътчета на тялото ми, които засега са само обещание.

Той с неохота отстъпва крачка назад, изправя гръб и се прокашля.

— Надявам се, че все някой ден татко ще се сети да донесе тефтера от каретата, но пък какъв шанс за нас! Ела! Ще ти покажа какво намерих.

Джеймс ме дърпа към рафтовете с книги и аз осъзнавам, че се усмихвам въпреки обстоятелствата, въпреки факта, че пръстите му за малко да докоснат белега на китката ми.

— Почакай! Какво си намерил?

Той пуска ръката ми, пресяга се към рафта до прозореца и опипва пространството между задната преграда и купа книги, очакващ да бъде обработен.

— Сутринта открих нещо много интересно. Една книга, за която не знаех, че е в колекцията на баща ти.

— Каква… — очите ми светват при вида на томчето с черни корици — книга?

— Ето тази — поднася ми книгата. — Намерих я преди два дни, когато… — Не е сигурен как да продължи, за да намекне за татковата смърт, и тъжно се усмихва. — Както и да е. Скрих я зад останалите, за да ти я покажа, преди да я опишем в каталога. Беше в специален процеп зад един от рафтовете. Както винаги татко си търсеше очилата и изобщо не я забеляза. Твоят баща… ами, очевидно е, че баща ти не е искал да се знае, че книгата е тук, макар да не знам защо. Помислих си, че ще искаш да я видиш.

Навеждам поглед към книгата, тя сякаш ми се струва позната, въпреки че никога през живота си не съм я виждала.

— Може ли? — Протягам ръка да я взема от него.

— Разбира се. Тя е твоя, Лия. Или… Била е собственост на баща ти и предполагам, че сега е твоя. Както и на Алис и Хенри, разбира се. — Ала за това се сеща по-късно.

Подава ми книгата. Кожата на подвързията й е хладна и суха, върху корицата има украса и аз усещам релефа й под пръстите си. Книгата е много стара, това е очевидно.

Най-после проговарям, ала съм твърде омаяна от находката и не поглеждам към Джеймс.

— Какво е това?

— Това е… Не съм сигурен. Никога не съм срещал по-добро нещо.

Когато я отварям, корицата въздиша и проскърцва, а изпод книгата се разлетяват микроскопични късчета кожа и проблясват като малки прашинки на слънчевите лъчи. Много странно, вътре има една-единствена страница, покрита с думи, които слабо разпознавам — латински са. Внезапно съжалявам, че не съм обръщала по-голямо внимание на чуждите езици в „Уиклиф“.

— Какво пише?

Той се навежда и докосва рамото ми, докато се взира в страницата.

— Пише: „Librum Maleficii et Disordinae“. — Поглежда ме в очите. — Какво означава ли? Ами нещо като „Книга за хаоса“.

— Книга за хаоса ли? — клатя глава аз. — Татко никога не я е споменавал, а аз познавам книгите в библиотеката колкото и самият той.