Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Вратата на Тъмната стая.

Доста е странно, че тъкмо тази стая е отворена, но още по-странното е, че от тесния процеп между касата и вратата се процежда слаба светлина.

Хвърлям поглед към белега си. Дори в сумрака на коридора го виждам като тъмно петно. „Нали се питах тъкмо това? Дали Тъмната стая пази тайната за смъртта на татко или за моя белег“, мисля си аз. Сякаш някой ме бе призовал на това място, беше ме повикал да открия отговорите на въпросите, които си задавам непрекъснато.

Прокрадвам се надолу по коридора, като внимавам да не повдигам високо стъпалата си, за да не издавам шум с чехлите си по дървения под. Стигам до вратата на Тъмната стая и се колебая.

Вътре има някого.

От стаята се чува глас — тих, ала настойчив. Не е неистовото мърморене, което ме доведе тук. Нито множеството несвързани гласове. Не. Това е гласът на един-единствен човек. На човек, който седи самичък в стаята и нашепва нещо.

Не смея да бутна вратата от страх, че ще изскърца. Затова се навеждам и надничам през процепа. Трудно виждам през толкова тесен отвор. Отначало съзирам само контури и петна. Но не след дълго различавам белите чаршафи, метнати върху мебелите, тъмното петно в ъгъла, което трябва да е гардеробът, и фигурата, седнала на пода, заобиколена от запалените свещи.

Алис.

Сестра ми е седнала на пода в Тъмната стая, а пламъчетата на свещите я къпят в мека жълта светлина. Тя мърмори нещо, сякаш шепне на някого близо до нея, макар че от мястото, където се намирам, не виждам жива душа. Коленете са й превити, затворила е очи и е отпуснала ръце встрани.

Внимателно оглеждам стаята, без да докосвам вратата, да не би да проскърца и да се отвори. Но вътре няма никого. Никого другиго, освен Алис, която си мърмори нещо под носа, сякаш участва в странна церемония. Но дори този мрачен ритуал, навяващ в душата ми студен ужас, който изпълва всяка фибра на тялото ми, не е най-странното в момента, не от него се вцепенявам.

Не. Ужасявам се от факта, че сестра ми е отметнала края на килима — огромния, изтъркан от времето килим, който застила пода на стаята, откакто се помня. Тя е седнала напълно естествено, сякаш го е правила безброй пъти, вътре в центъра на издълбана върху дървения под окръжност. Чертите на лицето й са неузнаваеми, силно изострени от отблясъка на свещите.

Студът в неотопления коридор прониква през тънката материя на нощницата ми. Отстъпвам крачка назад, а сърцето ми бие толкова силно в гърдите, че се боя да не би Алис да го чуе.

Обръщам се, за да продължа пътя си по коридора, като се боря с желанието да си плюя на петите, без да се бавя повече. Ала тръгвам бавно, влизам в стаята си, затварям вратата зад себе си и се мушвам в топлия уют на постелята. Дълго време не мога да заспя, мъча се да отпъдя от главата си мисълта за Алис, седнала в центъра на кръга, да заглуша спомена за гласа й, за шепота, отправен към някого, който изобщо не бе в стаята.

На сутринта заставам на светло до прозореца и навивам ръкава на нощницата си. Белегът е станал още по-тъмен, кръгът — още по-сбит и изпъкнал.

Има и още нещо.

На ярката дневна светлина ясно се вижда какво представлява онова, което загражда самата окръжност и позаглажда ръбовете й. Прокарвам пръст по повърхността на белега, вплътнен като дамга, и проследявам извивката на змията, която огражда кръга, докато опашката й влиза в собствената й уста.

Йоргумандът.

Малцина са шестнайсетгодишните момичета, които знаят нещо за него, но аз разпознавам символа от татковата книга по митология. Познат ми е, но едновременно с това е нещо, което ме плаши — от къде на къде подобен символ ще се появява на ръката ми?

За миг ми хрумва да разкажа на леля Върджиния. Тя също скърби за татко. Нашето добруване вече е в нейни ръце, в ръцете на единствената ни жива роднина. Нямам намерение да увеличавам тревогите й с още една.

Прехапвам устни. Невъзможно е да мисля за сестра си, без да си спомня как беше седнала на пода в Тъмната стая. Решавам да я попитам какво е правила там. А после да й покажа белега си.

Обличам се и излизам в коридора, готова да намеря Алис. Надявам се, че не е тръгнала да обикаля околностите, както правеше като дете. Да я откриеш, докато се припича на слънце във вътрешния двор, нейното любимо място, би било значително по-лесно, отколкото да я търсиш из нивите и горите около Бърчууд. Обръщам се с гръб към стаята си и погледът ми се отправя към затворената врата на Тъмната стая. Оттук тя изглежда такава, каквато е била винаги. За малко да си представя, че татко е още жив и се намира в библиотеката и че сестра ми никога не е коленичела на пода на Тъмната стая в потайностите на нощта. Ала тя го бе направила.