Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Татко е мъртъв от цели три дни и аз непрекъснато съм заета. Трябваше да утешавам Хенри и макар че организирането на татковото погребение бе задължение на леля Върджиния, беше редно и аз да помогна. Така мисля. Но сега, в пустия салон, където тишината се нарушава единствено от тиктакането на часовника върху полицата на камината, осъзнавам, че несъзнателно съм отлагала във времето момента, когато трябва да се изкача по стълбите и да мина покрай празната стая на татко. Момента, в който ще трябва да си призная, че него вече го няма.

Бързо ставам, преди да съм изгубила кураж да тръгна, и се съсредоточавам в стъпките на краката си, поставям единия обут в пантоф крак пред другия нагоре по витата стълба, после се отправям надолу по коридора в Източното крило. Щом отминавам стаята на Алис, а после и тази на Хенри, погледът ми спира върху вратата в дъното. Навремето там беше стаята на майка ми.

Тъмната стая.

Като деца двете с Алис рядко споменавахме стаята и то само шепнешком, макар че не се сещам кога и защо започнахме да я наричаме „Тъмната стая“. Вероятно защото в къщата с високите тавани, където огънят гори девет месеца в годината, единствено необитаваните стаи остават напълно тъмни. Но дори когато майка ми беше жива, стаята й изглеждаше мрачна, защото тъкмо там тя се бе усамотила през последните месеци от живота си. Тъкмо в тази стая тя непрекъснато се отдалечаваше от нас и се носеше все по-нататък и по-нататък.

Продължавам към моята стая, където се разсъбличам и намъквам нощницата си. Тъкмо сядам на леглото и започвам да разчесвам косата си с четка — за повече блясък, когато някой почуква на вратата и ръката ми увисва във въздуха.

— Да?

Отвън се чува гласът на Алис:

— Аз съм. Може ли да вляза?

— Разбира се.

Вратата проскърцва и се отваря, а от студения коридор нахлува хладен въздух. Алис бързо я затваря, идва до леглото и сяда до мен, както правеше в детството ни. Нощниците ни, също като нас самите, са почти еднакви. Почти, но не напълно. На Алис е от най-фина коприна, както сама я е поръчала, докато аз винаги съм предпочитала удобството пред лукса и нося памучни нощници през цялата година, с изключение на лятото.

Тя протяга ръка да вземе четката.

— Дай на мен.

Подавам й я, като се опитвам да скрия почудата си, и се обръщам с гръб към нея, за да й е удобно да ме реши. Не сме от сестрите, които вечер си разресват взаимно косите или споделят една с друга съкровените си тайни.

Тя движи четката по дължината на косъма, започва от основата му и я прокарва чак до края. Като наблюдавам отражението ни в огледалото над скрина, струва ми се невероятно, че някой би могъл да ни различи една от друга. От това разстояние и на отблясъка на огъня в камината двете изглеждаме съвършено еднакви. На мъждивата светлина косите ни имат еднакъв кестеняв оттенък. Скулите на лицата ни падат, под един и същи ъгъл. Ала аз знам, че онези, които ни познават, не могат да не забележат разликата помежду ни. Тя се състои във факта, че моето лице е малко по-заоблено от това на сестра ми, а меланхоличното изражение в моите очи контрастира с дяволитите пламъчета в нейните. Алис блести на светлината като скъпоценен камък, докато аз изпадам в мрачни настроения, склонна съм да размишлявам и да си задавам въпроси.

Огънят пращи в камината и аз затварям очи, отпускам рамене и се унасям в успокоителния ритъм на четката, а Алис мимоходом приглажда косата на главата ми.

— Помниш ли я?

Клепачите ми трепват и се отварят. Въпросът е необичаен и за миг се чудя как да й отговоря. Когато майка ни почина при необяснимо падане от скалата край езерото, двете бяхме само шестгодишни. Хенри се бе родил няколко месеца преди това. Лекарите бяха вече уведомили баща ми, че дългоочакваният му син няма да може да използва краката си. Леля Върджиния непрекъснато повтаря, че мама много се променила след раждането на Хенри и въпросите около смъртта й все още висят неразрешени. Не говорим нито за това, нито за последвалите разпити.

Казвам й самата истина:

— Да, но съвсем слабо. А ти?

Тя се колебае, преди да отговори, но продължава да работи с четката.

— Така мисля. Но само отделни моменти. Някои от общите ни мигове. Често се питам защо си спомням зелената й рокля, а съм забравила звученето на гласа й, когато ни четеше. Защо виждам ясно книгата със стихове, която държеше върху масата в салона, а не си спомням на какво ухаеше.

— На жасмин и… портокали, струва ми се.