Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— На това ли? Ухаела е така? — гласът й прилича на мърморене зад гърба ми. — Не знаех.

— Достатъчно. Мой ред е. — Извъртам се и протягам ръка за четката.

Тя е угоднически мила, като малко дете.

— Лия?

— Да?

— Ако знаеше нещо за мама… Ако си спомнеше нещо, нещо важно, щеше ли да ми кажеш?

Тя говори тихо и по-нерешително от всякога.

Гласът пресеква в гърлото ми, като чувам странния въпрос.

— Разбира се, Алис. А ти?

Тя се двоуми, дълбоката тишина в стаята се нарушава единствено от тихото движение на четката по меката като коприна коса.

— Предполагам.

Разресвам косата й и си спомням. Не майка ми. Не в този миг. А Алис. Двете ни. Близначките. Спомням си за времето преди раждането на Хенри, преди мама да потърси убежище и да се оттегли в Тъмната стая. Когато Алис стана потайна и странна.

С лекота се връщам назад в спомените си, в детството ни, когато двете с Алис бяхме толкова близки. С обич си спомням тихото й дишане в непрогледните нощи, гласа й в тъмнината на общата ни стая. Мъча се да гледам на близостта ни като на нещо приятно, да пренебрегна вътрешния глас, който още тогава ми напомняше за различията помежду ни. Но не се получава. Ако съм искрена, ще си призная, че винаги сме се гледали една друга с подозрение. И все пак стигало ми е само да докосна нежната й ръка преди сън или да отпъдя къдриците й от рамото си, когато тя спеше, сгушена до мен.

— Благодаря ти, Лия. — Обръща се към мен Алис и ме поглежда в очите. — Знаеш ли, много ми липсваш.

Страните ми горят под настойчивия й поглед, лицето й е съвсем близо до моето. Свивам рамене.

— Аз съм тук, Алис, където съм била винаги.

Тя се усмихва, но в усмивката й има и тъга, и дързост. Навежда се към мен и ме прегръща с тънките си ръце, както правеше като дете.

— И аз, Лия. Както е било винаги.

Изправя се и безмълвно излиза от стаята. Седя на ръба на леглото в мъждивата светлина на лампата и се мъча да си обясня необичайната й тъга. Алис рядко изпада в мрачно настроение, макар че след татковата смърт всички сме малко или много уязвими.

Мислите за сестра ми ме карат да отложа мига, в който трябва да погледна към китката на ръката си. Чувствам се пъзла и се мъча да намеря кураж в себе си, за да дръпна нагоре ръкава на нощницата си и да погледна отново белега, появил се, след като открихме тялото на татко в Тъмната стая.

Когато най-сетне го дърпам, си казвам, че онова, което е било там, ще продължава да си стои на мястото, независимо от това дали го гледам или не, но се налага да стисна зъби, за да не извикам. Не белегът върху нежната кожа от вътрешната страна на китката ми ме изумява, а фактът, че сега той е много по-тъмен, отколкото беше сутринта. Сега кръгът е много по-ясно изразен, въпреки че все още не мога да разгадая резките, които го изпълват и го правят по-плътен, като карат ръбовете му да изглеждат неравни.

Обзема ме паника. Трябва да направя нещо, да споделя с някого, но на кого бих могла да кажа подобно нещо? Би трябвало да се обърна към Алис, защото на кого другиго бих могла да поверя подобна тайна, ако не на сестра си? Но дори в този случай не мога да пренебрегна дистанцията помежду ни. Тя ме кара да се държа предпазливо.

Казвам си, че белегът ще изчезне, че няма смисъл да споделям с никого за него, тъй като след няколко дни със сигурност вече няма да е там. Вътрешното чувство ми говори, че това не е така, ала аз убеждавам самата себе си, че имам пълното право да вярвам в тази лъжа в ден като този.

В деня, в който съм погребала баща си.

Слабата ноемврийска светлина протяга пръсти през стаята, когато Айви прекрачва прага, държейки чайник с гореща вода.

— Добро утро, госпожице.

Айви налива вода в легена на умивалника.

— Да ви помогна ли да се облечете?

Аз се подпирам на лакът в леглото.

— Не, благодаря. Ще се справя.

— Много добре.

Тя излиза от стаята с празния чайник в ръка.

Отмятам завивките и отивам до умивалника, бъркам с ръка водата, за да я поразхладя, преди да започна да се мия. Когато съм готова, изтривам страните и челото си, като се гледам в огледалото. Зелените ми очи са бездънни и празни и аз се питам дали е възможно човек да се променя отвътре навън, дали тъгата може да се излъчва през вените, органите и кожата, така че всички да я виждат. Клатя глава при тази болезнена мисъл и гледам в огледалото как свободно разпуснатата ми кестенява коса пада върху раменете ми.

Събличам си нощницата, измъквам фуста и дълги чорапи от скрина и започвам да се обличам. Тъкмо опъвам и втория чорап върху крака си, когато, без да чука, в стаята се вмъква Алис.