Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

Решавам да действам още преди да съм го осъзнала напълно. Бързо тръгвам надолу по коридора. На прага изобщо не се двоумя. Отварям вратата и за секунди се мушвам вътре.

Стаята е такава, каквато я помня, завесите са спуснати, за да не влиза светлина, килимът си е отново на мястото върху дървения под. Във въздуха пулсира странна енергия и вибрациите й сякаш жужат във вените ми. Тръсвам глава и звукът почти изчезва.

Отивам до скрина и отварям най-горното чекмедже. Не бива да се изненадвам, че ще видя вещите на майка си, но въпреки това се сепвам. През по-голямата част от живота ми тя е съществувала само като представа в съзнанието ми. А тези фини коприни и дантели по фустите и чорапите й я правят някак реална. Внезапно тя се изправя пред очите ми — жена от плът и кръв, която се облича за настъпващия ден.

Налагам си да отместя бельото й, за да видя дали няма да открия нещо, което би обяснило присъствието на татко тук в деня, когато умря — някакво списание, старо писмо, каквото и да е. Не намирам нищо и правя същото с останалите чекмеджета — отмествам дрехите и ги претърсвам до дъно. Но и в тях няма нищо. Нищо друго, освен един хартиен ограничител, който отдавна е изгубил приятния си аромат.

Леко се облягам на скрина и оглеждам стаята за други възможни скривалища. Отивам до леглото, коленича и повдигам края на леката покривка, за да надникна под леглото. По пода няма нито едно петънце, очевидно прислужницата е избърсала прахта и паяжините под леглото по време на последното чистене на етажа.

Погледът ми се спира върху килима. В главата ми е запечатан образът на Алис, седнала насред кръга. Знам какво съм видяла, ала не мога да не проверя. Трябва да съм сигурна.

Приближавам се до килима и спирам досами края му, когато в главата ми нещо започва да бръмчи, вибрациите на бръмченето парализират мисълта и въображението ми и ми се струва, че всеки миг мога да припадна. Връхчетата на пръстите ми изтръпват, имам усещането, че по стъпалата ме полазват мравки и отиват все по-нагоре, докато накрая коленете ми се подкосяват.

В същия миг долавям шепота. Същият, който чух предишната нощ откъм Тъмната стая. Ала този път той е застрашителен, сякаш ме предупреждава да се пазя, да се махна от там. От челото ми руква студена пот и аз се разтрепервам. Не, не се разтрепервам. Буквално се треса. Треса се тъй необуздано, че зъбите ми тракат, аз потъвам и се строполявам на пода досами килима. Вътре в себе си долавям гласа на инстинкта си за самосъхранение, който ми крещи да се махам, да забравя напълно за Тъмната стая.

Но аз трябва сама да видя. Трябва.

Ръката ми се извива и тресе пред очите ми, докато я протягам към ръба на килима. Шепотът се усилва все повече и повече и накрая жуженето на гласовете се превръща във вик, който раздира мозъка ми. Налагам си да продължа, сграбчвам ъгълчето на килима, а пръстите ми с мъка се сключват около фината му тъкан.

Отмятам го и шепотът престава.

Кръгът е тук също като през изминалата нощ. И макар че шепотът е стихнал, тялото ми реагира на кръга още по-буйно. Струва ми се, че ще повърна. На дневната светлина ясно виждам, че резките върху издълбаната в дървения под окръжност са съвсем пресни. Те не са от времето, когато майка ми е обитавала Тъмната стая, а са направени много по-късно.

Дърпам килима над фигурата и се изправям на треперещите си крака. Няма да й разреша да ме прогони от стаята. От стаята на майка ми. Насилвам се да се приближа до гардероба, както бях планирала, макар че трябва да заобиколя килима, тъй като краката ми не могат, няма да ми разрешат да се приближа до него.

Разтварям вратите на гардероба и бързо го претърсвам със съзнанието, че не го правя много старателно, но вече не ми пука. Сигурна съм, че трябва да изляза от стаята.

Във всеки случай в гардероба няма нищо важно. Няколко стари рокли, една пелерина, четири корсета. Онова, което е привлякло татко в тази стая, е точно толкова необяснимо, колкото и причината за присъствието на Алис тук предишната вечер и онова, което ме накара да дойда тук тази сутрин.

Заобикалям килима и се отправям към вратата колкото е възможно по-бързо, но без да тичам. Колкото повече се отдалечавам от килима, от кръга, толкова по-добре се чувствам, макар че още не съм възвърнала обичайната си форма.

Затварям вратата след себе си малко по-шумно, отколкото е необходимо, облягам се на стената и потискам надигащия се в гърдите ми гняв. Нямам представа колко дълго съм стояла така, бездиханна, бореща се за власт над тялото си, но през всичкото това време ме е владяло чувство на неописуем ужас.