Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Добро утро.

Тя се тръшва на леглото ми, вдига поглед и се взира в мен с характерното си изражение, чийто чар обикновено спира дъха на околните.

Продължавам да се удивлявам на лекотата, с която сменя израженията си и преминава от едва скрита горчивина и тъга към безметежно спокойствие. Защо ли се изненадвам, след като знам, че Алис лесно променя настроенията си? Сега на лицето й няма и следа от тъга, няма следа от снощната меланхолия. Честно казано, тя изглежда както винаги, като изключим факта, че днес е облякла най-обикновена рокля и че не си е сложила никакви накити. Може би аз съм единствената, която се променя отвътре навън.

— Добро утро.

Бързам да пристегна чорапа си и се чувствам виновна, че съм мързелувала в стаята си толкова дълго, докато сестра ми отдавна е станала и се е приготвила за деня. Отивам при шкафа не само за да си взема рокля, а и да избегна очите й, които винаги се взират твърде настойчиво в моите.

— Трябва да видиш къщата, Лия. Всички слуги са в траурно облекло по заповед на леля Върджиния.

Обръщам се да я погледна — прави ми впечатление, че страните й са порозовели, а очите й блестят от възбуда. Потискам раздразнението си.

— Много семейства спазват траурните обичаи, Алис. Всички обичаха татко. Сигурна съм, че желаят да изразят уважението си към него.

— Ами да, но ще трябва да останем вкъщи за неопределено време, а тук е толкова скучно! Мислиш ли, че леля Върджиния ще ни разреши да отидем на училище идната седмица?

После, без да чака отговор, продължава:

— На теб, разбира се, ти е все едно! Ще си напълно доволна, ако изобщо не видиш „Уиклиф“ повече!

Не си правя труда да й противореча. Добре известен факт е, че Алис копнее за по-цивилизования начин на живот с момичетата от „Уиклиф“, училището, което посещаваме два пъти седмично, докато там аз винаги съм се чувствала като екзотично животинче под лупа. Понякога крадешком я поглеждам и виждам как сияе от вниманието, оказвано й от хората от доброто общество; тогава си мисля, че прилича на майка ни. Сигурно е така, защото аз пък съм доволна да потъна в тишината на татковата библиотека, докато Алис е тази, чиито очи блестят с пламъка на маминия поглед.

Прекарваме деня в мълчание, нарушавано единствено от пращенето на огъня в камината. Свикнали сме с изолацията, която ни предлага Бърчууд, и сме се научили да си намираме занимания между мрачните му стени. Денят е като всички останали, когато вали, само че вече не чуваме гръмкия глас на татко откъм библиотеката, нито усещаме аромата на лулата му. Не говорим за него, нито за странната му смърт.

Избягвам да поглеждам към часовника, тъй като се опасявам, че и без това влачещото се време ще забави още повече своя ход, щом погледна към стрелките. Всъщност магията сработва. Денят преминава по-бързо от очакваното, кратките паузи за обяд и вечеря облекчават чакането и ме приближават към мига, в който мога да избягам и да се скрия в обятията на съня.

Този път не поглеждам към китката на ръката си, а направо си лягам. Не желая да знам дали белегът е още там или не. Дали е станал по-релефен или по-тъмен. Мушвам се в постелята и потъвам в тъмнината, пропъдила всякаква мисъл от главата си.

Намирам се в някакво междинно място, там, където се носим на воля, преди светът да се срине в съня ни, когато дочувам нечий спотаен глас. Отначало нашепва само името ми и ме вика някъде отдалече. Ала шепотът расте, превръща се в много гласове, които мърморят приповдигнато и с такава скорост, че е невъзможно да разбера отделните думи. Мърморенето расте ли, расте, привлича цялото ми внимание и аз не мога да го пренебрегна нито за миг. Накрая сядам в леглото, а в мозъка ми ехтят последните прошепнати думи.

„Тъмната стая.“

Не съм кой знае колко изненадана. Откакто татко умря, Тъмната стая е неизменно в центъра на вниманието ми. Той не биваше да е вътре. Не и в единствената стая, която повече от всяко друго помещение в къщата извиква спомена за майка ми, за неговата любима жена.

И все пак в самия край, когато и последната капка живот се е изцеждала от тялото му, той е бил там.

Напъхвам краката си в чехлите и се отправям към вратата. Миг преди да я отворя се вслушвам в шумовете навън, после оглеждам коридора. Къщата е притихнала в тъмнината. Стъпките на прислугата не се чуват нито в стаите над нас, нито отдолу в кухнята. Сигурно е доста късно.

Осъзнавам това само за секунди, по най-първи наблюдения. Онова, което привлича вниманието ми и кара косата ми да настръхне, е открехнатата врата в дъното на коридора.