Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Знам. Мисля, че никога не я е споменавал и на баща ми. Нито на мен, в това мога да се закълна.

— Каква е тази книга?

— Ами помня, че срещаше затруднения с латинския, затова я взех вкъщи и направих превод. Сигурен бях, че ще искаш да знаеш повече за нея.

Когато произнася последните думи, очите му заблестяват и аз ги приемам като намек за неизмеримото ми любопитство.

Обръщам очи и се усмихвам, като се преструвам, че съм му бясна.

— Няма значение, кажи ми какво пише вътре.

Той хвърля отново поглед към книгата и се прокашля.

— Започва така: „През огъня и хармонията, изстрадани от човешкия род, до изпращането на Пазителите, които взеха за съпруги и любовници човешките жени и породиха Неговия гняв.“

Клатя глава и питам:

— Някаква история ли е?

Той млъква за миг, после отвръща:

— Така мисля, макар че никога не съм я чел.

Обръщам единствената страница. И сама не знам какво търся, защото очевидно вътре няма нищо друго.

— Продължава оттук — добавя той, преди още да съм му задала въпроса. — „Две сестри, родени от един и същи бурен океан, едната е Бранителката, а другата е Портата, едната е пазителка на мира, а другата разменя вярата за магьосничество.“

— Две сестри, родени от един и същи бурен океан… Не разбирам.

— Мисля, че е метафора. Имат се предвид околоплодните води. Според мен става дума за близначки. Каквито сте двете с Алис.

Думите му кънтят в съзнанието ми: „Каквито сте двете с Алис.“

„И каквито са майка ми и леля Върджиния, и майка им и леля им преди тях“, мисля си аз.

— Ами „Бранителката и Портата“? Какво означават те?

Поглежда ме в очите и леко свива рамене.

— Съжалявам, Лия. Не знам нищо повече.

Откъм коридора долетява гласът на господин Дъглас и ние поглеждаме към вратата. Когато гласът му се приближава към библиотеката, аз отново поглеждам Джеймс.

— Преведе ли цялата страница?

— Да. Аз… ами всъщност записах ти превода на един лист.

Той бърка в джоба си и в същия миг гласът на господин Дъглас проехтява пред вратата — той нарочно говори високо, за да ни предупреди, че вече е тук.

— Да, Върджиния. Чаят ще ми дойде много добре!

Слагам ръката си на рамото на Джеймс.

— Ще ми го донесеш ли по-късно на реката?

„На реката“ е мястото, където обикновено се срещаме, макар и не по толкова благоприлични поводи като например тази книга.

— Ами… Добре. По време на обедната почивка? Възможно ли ти е да дойдеш?

Аз кимам с глава и му връщам книгата в мига, в който баща му прекрачва прага и влиза.

— Ох, ето го! Видя ли, Джеймс, че съм прав — на старини си губя разсъдъка! — И господин Дъглас размахва подвързания с кожа тефтер във въздуха.

Усмивката на Джеймс е ослепителна.

— Глупости, татко. Просто си твърде зает, това е.

Не вниквам в брътвежа им. Защо книгата е била скрита в библиотеката? Не е в стила на баща ми да пази само за себе си такава рядка и интересна находка и аз започвам да мисля, че е имал сериозни причини да го направи.

Аз пък си имам своите сериозни причини да искам да науча повече за нея. Не може да е чиста случайност, че откриха татко мъртъв на пода в Тъмната стая, нито пък че скоро след това видях белега на китката си, наблюдавах сестра си да участва в тайнствен ритуал и накрая получих тази странна изгубена книга. Не мога да кажа какво точно означават всички тези неща, нито по какъв начин последните събития действат в синхрон едно с друго, но съм сигурна, че е точно така.

И възнамерявам да разбера как става това.

Хенри и Едмънд отдавна са се прибрали от реката. Едмънд винаги е закрилял Хенри и несъмнено сега, когато татко вече не е между нас, ще го закриля още повече. Във въздуха ухае на мраз, предвестник на идващата зима, а грижата ни за Хенри вече се е превърнала в навик.

Тръгвам по пътеката, която ме отвежда до терасата, отклонявам се към гората и се насочвам към големия речен камък под клоните на гигантския дъб. Щом сядам на камъка, който двамата с Джеймс наричаме „нашия“, душата ми се изпълва с покой. Сякаш тук не може да се случи нищо лошо, нищо страшно и не след дълго, когато чувам стъпките на Джеймс, вече почти съм се убедила, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде.

Той се приближава и аз му се усмихвам. Когато спира пред мен, се взирам в очите му. Той ме хваща за ръката и с усмивка на уста ме кара да се изправя.

— Извинявай. Тъкмо свършвахме раздела „История на религията“. Татко искаше да приключи, преди да излезе в обедна почивка. Дълго ли ме чака?