Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том I)

Духчетата обаче бяха трудни за улавяне. Понякога дори най-разпространените видове — огнените например — отказваха да се появят. Това беше особено дразнещо за човек, чиято цел в живота беше да види, опише и проучи всички видове духчета на планетата Рошар.

Продължи да си свирка и да върви през града по посока на пристанището. Наоколо се тълпяха безчет златокоси ириали. Цветът на косата показваше чистотата на произхода, както черното при алетите — колкото по-чистокръвен ириалец си, толкова по-златна е косата ти. Не просто руса, а наистина златна и блестяща на слънцето.

Аксис имаше слабост към тези хора. Далеч не бяха превзети като воринските народи на изток и рядко проявяваха склонност към препирни и битки. Така се улесняваше преследването на духчетата. Разбира се, имаше някои видове, които можеха да се наблюдават само във военно време.

По доковете се тълпеше народ. Отлично , рече си Аксис, не съм закъснял много . Повечето хора се намираха на нарочно построена наблюдателна платформа. Аксис си намери място, нагласи добре свещеното одеяло, облегна се на парапета и зачака.

Чакането не продължи дълго. Точно в седем и четиридесет и шест сутринта — местните можеха да си сверяват часовниците по това — едно огромно морскосиньо духче изскачаше от водите на залива. Беше прозрачно и макар да изглеждаше, че прави вълни при издигането си, това беше измама. Повърхността на залива беше гладка.

Приема формата на мощна струя вода , помисли Аксис и при това започна да прави надпис по кожата си на едно свободно местенце на крака. Средата е най-тъмно синя, като океанските дълбини, а по краищата просветлява. При сравнение с мачтите на закотвените в пристанището кораби бих казал, че се е извисило поне на сто стъпки. Едно от най-големите, които изобщо съм виждал.

Колоната от вода произведе четири дълги крайника, които се спуснаха около залива и образуваха пръсти като на ръце и крака. Положи ги на златните пиедестали, изработени от гражданите. Духчето излизаше всеки ден по едно и също време, без грешка.

Бяха му дали и име — Кусикеш, Пазителят. Някои го почитаха като бог. Повечето го възприемаха просто като част от града. Беше единствено по рода си. Нямаше много други сред известните му видове духчета, които бяха само по едно.

Но какъв вид духче е това? Аксис очарован продължаваше да пише. Образува лице, което гледаше на изток. Направо към Произхода. Лицето се менеше със смайваща бързина. Различни човешки образи се явяваха над приличната на ствол шия в мъглява последователност.

Явяването траеше цели десет минути. Дали някое от лицата се повтаряше? Меняха се тъй бързо, че Аксис не успя да прецени. Някои изглеждаха мъжки, други женски. После Кусикеш се оттегли в залива и отново образува призрачните вълни.

Аксис се почувства изцеден, като че нещо беше източено от него. Казваха, че това е обичайна реакция. Дали не си го въобразяваше, понеже очакваше да се случи? Или усещането беше истинско?

Докато размишляваше, някакво улично хлапе дръпна препаската му, смъкна я и се разсмя. Хвърли я на приятелчетата си и веднага офейкаха.

Аксис поклати глава.

— Ама че беля — рече той, докато струпаните наоколо хора почнаха да зяпат и да мърморят. — Наблизо има стражи, предполагам? Ах, да. Четирима. Прекрасно.

Стражите вече крачеха към него, златните им коси бяха дълги до раменете, а лицата им бяха строги.

— Хубаво — рече си Аксис и направи последния запис, тъкмо когато един от стражите го спипа за рамото. — Излиза, че ми се отваря още една възможност да потърся духчетата на пленничеството.

Чудно беше, че тези духчета все му се изплъзваха през годините, въпреки че много пъти беше попадал в затвора. Почнал беше да ги приема за мит.

Стражите го помъкнаха към градската тъмница, но това му беше напълно безразлично. Две нови духчета за два дни! При такива темпове щяха да са му нужни още само няколко века да довърши изследването си.

Прекрасно наистина. Пак почна да си свирука.

Сет, син на сина на Валано, неверен от Шиновар, беше приклекнал върху висок каменен перваз в някакъв комарджийски бордей. На перваза би трябвало да има фенер. Дългото наметало на Сет покриваше и краката му, и камъка, и той като че висеше от стената.

Наблизо светлините бяха малко. Макек обичаше слугата му да стои прикрит в сянката. Сет носеше прилепнали черни дрехи под наметалото, долната част на лицето му беше покрита с маска; всичко това беше измислено от Макек. Наметалото беше прекалено широко, а дрехите — прекалено тесни. Ужасно облекло за убиец, но Макек искаше драматизъм, а Сет се покоряваше на заповедите на господаря си. Винаги.