Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том I)

— Опасявам се, Пустоносен. В смисъл, разруших един храм — отговори Аксис.

Погледът на просяка стана подозрителен.

— Само свещеното платно може да ме спре — продължи Аксис. — А понеже ти не… Искам да кажа, какво държиш?

Просякът сведе очи към ръката си, която се опираше на кирливо одеяло, провиснало върху също толкова кирлив сандък. Кацнал беше върху сандъците като… е, като бог, който гледа надолу към своя народ.

Горкият глупак , рече си Аксис. Наистина беше време да се омита. Не му се щеше да навлече лош късмет на бедния малоумник.

Просякът вдигна одеялото. Аксис отстъпи с вдигнати ръце. Това извика у просяка усмивка, която можеше да покаже и малко повече зъби. Той скокна от сандъка, като все още държеше одеялото високо. Аксис се сви.

Мъжът се изкикоти и хвърли одеялото по него. Аксис го улови във въздуха и размаха юмрук. Сетне се изниза от уличката, препасвайки се с плата.

Иззад гърба му се обади просякът:

— И хоп! Злият звяр е премахнат!

— И хоп! Злият звяр избегна затвора за непристойно държане на публично място — отговори Аксис, докато наместваше препаската. Ириалите бяха особено придирчиви към спазването на целомъдрието. Бяха особено придирчиви за много неща. Разбира се, същото можеше да се каже за повечето народи — разликата беше само в предмета на тяхната придирчивост.

Аксис Събирачът привлече погледите, които му се полагаха. Не заради необичайното облекло — Ири се намираше в северозападните предели на Рошар и затова времето тук беше много по-топло, отколкото в Алеткар или даже Азир. Доста от златокосите местни мъже носеха само набедрени препаски, а кожата им беше нашарена с разни цветове и фигурки. Тук дори татуировките на Аксис не биеха на очи.

Може би го зяпаха заради сините нокти и кристалните тъмносини очи. Аимианците — включително и аимианците от Сиа — се срещаха рядко. А може и да го зяпаха, понеже сянката му падаше в неправилната посока. Към светлината, а не обратното. Дреболия, пък и когато слънцето е толкова високо в небето, сенките са къси. Но когато някой го забележеше, промърморваше или отскачаше надалеч. Вероятно бяха чували за хората от неговия народ. Не беше минало чак толкова много време от прочистването на неговата родина. Точно колкото трябва, та приказките и легендите да пропълзят в общото знание на повечето народи.

Вероятно някоя важна персона щеше да се докачи от присъствието му и щеше да нареди да го изправят пред местния магистрат. Нямаше да му е за пръв път. Отдавна се беше научил да не се тревожи. Когато те преследва Родовото Проклятие, свикваш да приемаш каквото и да ти се случи.

Започна тихичко да си подсвирква и заразглежда татуировките си, като пренебрегваше онези минувачи, които бяха достатъчно наблюдателни, та да спрат и да го загледат. Спомням си, че записах нещо някъде… мислеше той и проучваше китката си, после усука предмишница, та да провери дали няма нови татуировки от задната страна. Като всички аимианци, и той беше способен със силата на мисълта си да променя цвета и белезите по кожата. Това беше удобно, понеже когато най-редовно ти крадат всичко, става адски трудно да водиш приличен дневник. Затова той записваше бележките върху кожата си и те оставаха там, докато успееше да се добере до безопасно място и да ги транскрибира.

За щастие, не се беше напил дотам, че да запише наблюденията си върху някое неудобно крайче от тялото. Случи му се веднъж и се наложи да ползва две огледала и услугите на един доста смутен теляк в банята, за да разчете драсканиците.

Ах , отдъхна си той, когато откри нова записка отвътре на левия лакът. Изкриви се, за да я прочете, докато вървеше надолу по склона.

Проверката успешна. Забелязани духчета, които се появяват, само когато индивидът е жестоко упоен. Приличат на малки кафеви мехурчета, полепнали по околните предмети. Може да са необходими по-нататъшни изпитания, за да се докаже, че духчетата не са пиянска халюцинация.

— Много хубаво — каза той на глас. — Наистина много хубаво. Питам се как да ги нарека.

Беше чувал разни истории, в които ги наричаха потни духчета, но намираше това за глупаво. Духчета на упояването? Не, твърде тежко за произнасяне. Пивни духчета? Усети прилив на вълнение. От години преследваше тъкмо тези духчета. Ако бяха истински, това щеше да е голяма победа.

Защо се появяваха само в Ири? И защо толкова рядко? Напиваше се до оглупяване десетки пъти, а ги откри само веднъж. Ако наистина ги беше открил.