Брандън Сандърсън: Пътят на кралете (Том II)

— И така, кое трябва да определим накрая? Интелекта на гения ли почитаме? Ако почитахме артистичността, красотата на ума, нямаше ли да ги приветстваме, въпреки че сме виждали творенията им и по-рано?

Не. Ако имаме две творения с еднаква прелест, ще ценим повече онзи, който е създал своето произведение първи . Няма значение какво твориш. Има значение какво твориш преди другите .

Значи не се възхищаваме на самата красота. На самата сила на ума. На самата изобретателност, естетичност, способност. Най-великата дарба, която според нас човек може да притежава ли? — подръпна струните за последен път. — Струва ми се, че не може да е нещо повече от новото.

Войниците изглеждаха объркани.

Портите се разтресоха. Нещо блъскаше по тях отвън.

— Бурята дойде — рече Шутът и стана.

Стражите се разбързаха да си вземат копията, облегнати на стената. Имаха стражарска къщичка, но тя стоеше празна; войниците предпочитаха нощния въздух.

Портите отново избумтяха, сякаш отвън имаше нещо огромно. Стражите изкрещяха; извикаха войниците от стената. Настъпи пълна бъркотия. Портите се разтърсиха за трети път, избумтяха, залюляха се, затрепериха, като ударени с камък.

И тогава едно ярко сребристо острие се заби между портите и тръгна нагоре, прерязвайки яката летва, която ги държеше затворени. Меч.

Портите се отвориха. Стражите отстъпиха. Шутът чакаше, седнал върху сандъците с ентира в ръка и торбата през рамо.

В мрака пред портите, на тъмния каменен път стоеше самотен тъмнокож мъж. Косата му беше дълга и мръсна, облеклото му се състоеше само от дрипава провиснала препаска. Стоеше с наведена глава, мократа му сплъстена коса беше надвиснала и скриваше лицето. Тя се сливаше с набитата с трески и листа брада.

Мускулите му лъщяха от влага, като че бе доплувал отдалеч. Ръката му лежеше на ефеса на могъщ Меч, забит плитко в камъка. Мечът отразяваше светлината на факлите; беше дълъг, тесен и прав, като огромна пика.

— Добре дошъл, изгубени — прошепна Шутът.

— Кой си ти! — викна уплашено единият войник, а другарите му хукнаха да вдигнат тревога. Мечоносец бе дошъл в Колинар.

Мъжът не отговори. Тръгна напред и повлече Меча си, като че много му тежеше. Мечът прорязваше камъка подире му и оставяше тънка цепнатина. Човекът вървеше нестабилно, почти се препъваше. Опря се на портата и от лицето му се отмести кичур коса. Разкриха се очите му — тъмнокафеви очи, като на човек от простолюдието. Бяха диви, трескави.

Мъжът най-сетне забеляза двамата войници, който стояха потресени и копията им сочеха към него. Вдигна ръка.

— Вървете — пресипнало рече той; говореше съвършен алетски. — Тичайте! Вдигнете тревога! Предупредете!

— Кой си ти? — изтръгна се от единия войник. — Каква тревога? Кой напада?

Мъжът спря, олюля се и вдигна ръка към челото си.

— Кой съм аз? Аз… аз съм Таленел’ Елин, Каменната жила, Вестител на Всемогъщия. Опустошението дойде. О, Боже… то дойде. И аз се провалих.

Падна по лице на камъните. Мечът изтропа след него. Не изчезна. Стражите пристъпиха боязливо. Единият побутна падналия с дръжката на копието си.

Мъжът, който се бе нарекъл Вестител, не помръдна.

— Кое ценим ние? — прошепна Шутът. — Новото. Оригиналното. Но най-важното… навременността. Боя се, че май твърде закъсня, мой объркани, нещастни приятелю.

Тази проба е забележителна, доколкото е кетек, сложна форма на вид свещена воринска поема. Кетек не само се чете еднакво отпред назад и отзад напред (позволявайки изменения на глаголните форми), но и се дели на пет кратки дяла, всеки от които представлява завършена мисъл.

Цялото стихотворение трябва да представлява изречение, което е граматически правилно и — на теория — да има смисъл. Поради трудността при съставянето на кетек, тази структура навремето е смятана за най-висшата и най-внушителна форма в цялата воринска поезия.

Обстоятелството, че този стих е произнесен от един умиращ неграмотен хердазиец на език, който той едва говори, е особено показателно. Този точно кетек не е записан в нито един от сборниците с воринска поезия, следователно е съвсем невероятно човекът просто да повтаря нещо чуто. Нито един от ардентите, на които показахме записа, не го разпозна. Трима обаче оцениха структурата му и помолиха да се запознаят с поета.