Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том II)

Шалан кимна. Какво би станало, ако всеки парш в света внезапно се обърне срещу господарите си? Да поиска свобода, или — по-лошо — отмъщение?

— Ще бъдем съсипани. Цивилизацията, каквато я познаваме, ще рухне. Ние трябва да направим нещо!

— Ние правим нещо — отговори Ясна. — Събираме факти, за да се уверим в онова, което мислим, че знаем.

— И от колко факти се нуждаем?

— Повече. Много повече. — Ясна погледна книгите. — В историите има някои неща, които засега не разбирам. Приказки за същества, които се бият заедно с паршите, каменни зверове, които може би са някакъв вид зверове с големи черупки. И други странности, които според мен съдържат истина. Но вече използвахме всичко, което Карбрант може да ни предостави. Продължавате ли да сте сигурна, че искате да се задълбочите в това? Ще бъдем претоварени. Известно време няма да се връщате у дома.

Шалан прехапа устни и се замисли за братята си.

— Бихте ме пуснали да си вървя при нещата, които знам?

— Не искам да работите за мен, докато търсите начин да избягате — уморено отвърна Ясна.

— Не мога просто така да изоставя братята си — рече Шалан и нещо вътре в нея се сви. — Но това е по-голямо от тях. Проклятие, по-голямо е от мен , от Вас или от когото и да е. Трябва да помогна, Ясна. Не мога просто да си тръгна. Ще намеря друг начин да подкрепя семейството си.

— Добре. Тогава вървете да съберете багажа ни. Заминаваме утре с кораба, който поръчах за Вас.

— Отиваме в Я Кевед?

— Не. Трябва да отидем в центъра на всичко това. Отиваме на Пустите равнини. Трябва да разберем дали паршендите са били някога обикновени парши и ако е така, какво ги е променило. Може и да греша за това. Но ако е така, то паршендите са ключът за превръщането на обикновените парши във войници. — После мрачно додаде — И трябва да открием това, преди друг да го е сторил и да ги е обърнал срещу нас.

— Някой друг ли? — попита Шалан и я прониза пристъп на паника. — И други ли търсят същото?

— Разбира се. Кой според Вас би си направил толкова труд да ме убие? — Тя порови в хартиите по писалището. — Не знам много за тях. Но знам, че има много групи, които търсят същите тайни. За една обаче съм сигурна. Членовете й се наричат Призрачната кръв. — Измъкна един лист. — Вашият приятел Кабсал беше един от тях. Намерихме знака им, татуиран от вътрешната страна на ръката му.

Същия символ й беше показал и Нан Балат преди няколко седмици. Символът, носен от иконома на баща им Луеш; човекът, който знаеше как да Превръща. Същия имали и мъжете, които бяха притискали домашните й да върнат фабриала. Които са финансирали баща им в усилието му да стане върховен принц.

— Всемогъщи във висините — прошепна Шалан. — Ясна, мисля… мисля, че моят баща може да е бил член на тази група.

Бурните ветрове почнаха да блъскат сградите в лагера на Далинар. Бяха толкова мощни, че камъните застенаха. Навани се притисна по-силно до Далинар. Ухаеше прекрасно. Беше някак… смиряващо да знае колко се е бояла тя за него.

Радостта й от връщането му беше достатъчно голяма, та — засега — да потуши гнева й от отношението му към Елокар. Щеше да го превъзмогне. Нужно бе да го стори.

Когато бурята връхлетя с пълна сила, Далинар усети, че видението идва. Затвори очи и се остави да го погълне. Трябваше да вземе решение и да поеме отговорност. Какво да прави? Виденията го бяха излъгали, най-малкото го бяха подвели. Струваше му се, че не може да им се доверява или поне не толкова подчертано, колкото в началото.

Пое дълбоко дъх, отвори очи и се озова на някакво изпълнено с дим място.

Обърна се тревожно. Небето бе тъмно. Той стоеше насред равнина, покрита с еднообразни, бели като кост камъни. Неравното поле се простираше във всички посоки. Чак до безкрайността. Смътни образувания от дим се надигаха от земята. Подобно на колелца от пушек, но в други форми. Тук стол. Там скална пъпка с извадени ластари, които се усукват настрани и изчезват. До него се появи фигурата на мъж в униформа, който мълчаливо, но със зинала уста, се заиздига лениво към небето. Формите се размиваха и изкривяваха по пътя си нагоре, макар да му се стори, че запазват очертанията си по-дълго от очакваното. Беше дразнещо да стои така сред безпределната равнина, под чистия мрак, обграден от димните силуети.

Не приличаше на нито едно от досегашните видения. Беше…

Не, почакай. Далинар се свъси и отстъпи, когато едно дърво от дим изскочи от земята до него. Виждал съм това място и преди. В първото видение, преди много месеци. Споменът за него бе смътен. Тогава беше объркан, видението беше смътно, като че умът му не се бе научил да приема видяното. Всъщност ясно си спомняше само…