Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том II)

— Съжалявам, че ти причинявам това. Сега вече се надявам, че видяното ти дава основата да разбереш. Но не мога да съм сигурен. Не знам кой си ти, нито как си попаднал тук.

— Аз… — Какво да каже? Има ли някакво значение?

— Повечето от нещата, които ти показах, съм наблюдавал лично. Други обаче, като тази картина, са плод на моите страхове. А щом аз се боя от нещо и ти би трябвало да се боиш от него.

Земята се тресеше. Стената от прах беше причинена от нещо. И то се приближаваше.

Земята се ронеше.

Далинар пое дълбоко дъх. Самите скали се раздробяваха, разпадаха се, превръщаха се в прах. Той отстъпи, когато всичко почна да се тресе — страшен земетръс, придружен от ужасния рев на умиращите скали. Далинар падна.

Последва ужасен, премазващ, страховит и кошмарен миг. Разтрисането, разрушението, звуците на самата земя, която сякаш умираше.

Сетне свърши. Далинар вдиша и издиша, изправи се нестабилно на крака. Двамата с фигурата на мъжа стояха на самотен къс скала. Парче, което по някаква причина беше пощадено. Приличаше на издигаща се високо в небето колона, широка няколко стъпки.

Около нея земята беше изчезнала . Колинар беше изчезнал. Всичко бе паднало в непроницаемия мрак. Главата му се завъртя от стоенето върху това късче скала, което — невъзможно — бе оцеляло.

— Какво е това? — поиска да узнае Далинар, макар да разбираше, че онзи не може да го чуе.

Мъжът се озърна тъжно.

— Не мога да ти оставя много. Давам ти само тези няколко образа. Който и да си ти.

— Виденията… те са като дневник, нали? Написана от теб история, книга, която не чета, а виждам.

Мъжът погледна в небето.

— Даже не знам дали някой някога ще види това. Свършено е с мен, нали разбираш.

Далинар не отговори. Изпълнен с ужас, надзърна от острия ръб на скалата.

— Не е свързано само с теб — продължи фигурата и вдигна ръка към небето. Там проблесна светлинка, която Далинар не беше забелязал досега. После още една. Слънцето като че помръкваше. — Свързано е с всички тях. Трябваше да осъзная, че той ще дойде за мен.

— Кой си ти? — попита Далинар в ума си.

Мъжът продължаваше да се взира в небето.

— Давам това, защото трябва да има нещо. Надежда за откриване. Възможност някой да намери какво да прави. Ти искаш ли да се бориш с него?

— Да — усети, че произнася Далинар, макар да знаеше, че е без значение. — Не знам кой е той, но щом иска да направи това, то тогава ще се боря с него.

— Някой трябва да ги поведе.

— Аз ще го направя — рече Далинар. Просто произнесе думите.

— Някой трябва да ги обедини.

— Аз ще го направя.

— Някой трябва да ги защити.

— Аз ще го направя?

Мъжът помълча. После проговори с ясен и твърд глас.

— Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Изговори отново древните клетви и върни на хората Броните и Мечовете, които някога те имаха. — Обърна се към Далинар и срещна погледа му. — Сияйните Рицари трябва отново да се възправят.

— Не разбирам как това може да се постигне — тихо рече Далинар. — Но ще опитам.

— Хората трябва заедно да се изправят срещу това — продължи мъжът и отпусна ръка на рамото на Далинар. — Не може повече да се делите, както в миналото. Той е разбрал, че ако разполагате с време, ще станете врагове помежду си. Че няма нужда той да се сражава с вас. Не и ако може да ви накара да забравите, да се обърнете един срещу друг. Вашите легенди разказват, че вие сте победили. Ала истината е, че ние загубихме. И продължаваме да губим.

— Кой си ти? — попита Далинар с още по-тих глас. Макар да смяташе, че вече знае.

— Аз съм… аз бях … Бог. Онзи, когото вие наричате Всемогъщия, твореца на човешкия род. — Той затвори очи. — А сега вече съм мъртъв. Злото ме уби. Съжалявам.

— Усещаш ли го? — попита шутът в нощта. — Нещо току-що се промени. Струва ми се, че такъв звук издава светът, когато пикае.

Трима стражници стояха току зад дебелите градски порти на Колинар и наблюдаваха Шута с тревога.

Портите бяха затворени, а тримата войници бяха нощни пазители, малко нещо неуместно име. Те не се занимаваха толкова с „пазене“, колкото с бъбрене, прозяване, игри на комар или — както тази нощ — неловко слушане на приказките на някакъв смахнат.

Той по една случайност имаше сини очи и затова всички неприятности му се разминаваха. Шутът би трябвало да се попритесни от значението, което тези хора придават на нещо тъй просто като цвета на очите, но той беше обходил много страни и беше видял много системи на управление. Тукашната не беше по-нелепа от повечето други.