Брандън Сандърсън - Пътят на кралете (Том II)

— Каква полза? — попита Пеет.

Скалата сви рамене.

— Ако притежава и други способности, така те ще се проявят, а? Само падането от скалата може да превърне момчето в мъж!

Каладин го изгледа мрачно и Скалата се разсмя.

— Ще бъде малка скала — показа с палец и показалец колко малка. — Прекалено много ми харесваш, та да те хвърлям от голяма скала.

— Мисля, че се шегуваш — отговори Каладин и си похапна. — Но за всеки случай нощес ще те залепя за тавана, за да не си правиш разни експерименти, докато спя.

Мостовите се ухилиха.

— Само гледай да не светиш много силно, докато се мъчим да поспим, а, ганчо?

— Ще се старая — Каладин пак си гребна от яхнията. Беше по-вкусна от обичайното. Да не би Скалата да беше сменил рецептата?

Или пък имаше нещо друго? Докато се хранеше, останалите бъбреха, говореха за дома и за миналото си, все неща, които преди не се споменаваха. Неколцина мостови от другите отряди — ранени, на които Каладин беше помогнал, и даже няколко самотни души, които още бяха будни, се примъкнаха при тях. Хората от Мост Четири ги приветстваха, сипаха им от гозбата и им направиха място.

Всички изглеждаха изтощени като Каладин, но никой не искаше да се прибира. Сега Каладин разбираше защо. Да са заедно, да ядат от яхнията на Скалата, да слушат тихите разговори, докато огънят пука и пращи, изпущайки танцуващи жълти искри във въздуха…

Това беше по-отморяващо от съня. Каладин се усмихна, облегна се и загледа тъмното небе и голямата сапфирената луна. После затвори очи и се заслуша.

Още трима бяха загинали. Малоп, Безухият Якс и Нарм. Каладин ги бе предал. Но той и Мост Четири бяха защитили стотици други. Стотици, които повече нямаше да тичат с моста, да посрещат стрелите на паршендите, да се бият, ако не искат. И нещо по-лично — двадесет и седем от неговите приятели оцеляха. Отчасти заради нещата, които той направи, отчасти заради собствената им смелост.

Двадесет и седем мъже останаха живи. Най-сетне успя да спаси някого.

Засега, това беше достатъчно.

Шалан потърка очи. Беше прочела бележките на Ясна — поне по-важните от тях. Само те бяха много обемисти. Още седеше в нишата, макар че бяха пратили парш да й донесе одеяло да се увие над болничната роба.

Очите й пареха след цяла нощ плач и четене. Беше изтощена. И все пак се чувстваше пълна със сили.

— Вярно е — каза тя. — Имате право. Пустоносните са паршите. Не мога да видя друго заключение.

Ясна се усмихна. Изглеждаше странно доволна от себе си, като се има предвид, че бе успяла да убеди в правотата си само един човек.

— И какво следва? — попита Шалан.

— Има общо с предишните Ви проучвания.

— Моите проучвания ли? Тоест със смъртта на Вашия баща?

— Точно така.

— Паршендите го нападнаха — каза Шалан. — Убиха го внезапно, без предупреждение. — Взря се в Ясна. — Това е причината Вие да започнете да изучавате всичко това, нали?

Ясна кимна.

— Онези диви парши, паршендите от Пустите равнини, са ключът. — Тя се приведе напред. — Шалан, бедствието, което ни очаква, е съвсем реално, съвършено ужасно. Не ми трябват тайнствени предупреждения или проповеди, за да се уплаша. И така съм напълно ужасена.

— Но ние сме опитомили паршите.

— Наистина ли е така, Шалан? Помислете какво правят, какво е отношението към тях, колко често ги използват.

Шалан се позамисли. Паршите бяха навсякъде.

— Поднасят ни храната — продължи Ясна. — Работят в нашите складове. Грижат се за нашите деца . Няма и едно село на Рошар без парши. Не им обръщаме внимание; просто очакваме да са тук и да си вършат работата. Без да се оплакват.

Ала една група внезапно се превърна от кротки приятели в свирепи воини. Нещо ги е подтикнало. Точно както е станало и преди стотици години, в дните, наречени Епохите на Вестителите. Имало период на мир, последван от нашествие на парши, които по никому неясни причини полудяват от бяс. Това стои зад борбата на човеците да не бъдат „затворени в Преизподнята“. Това едва не е сложило край на нашата цивилизация. Страшни, повтарящи се катаклизми, от които хората толкова са се плашели, че са почнали да ги наричат „Опустошения“.

Ние сме отглеждали паршите. Вкарали сме ги във всяка част на нашето общество. Станали сме зависими от тях, без да си даваме сметка, че сме впрегнали една буря, която чака да се развихри. Докладите от Пустите равнини говорят за способността на паршендите да общуват от разстояние, да пеят хармонично песните си, когато са далеч едни от други. Умовете им са свързани, както е при далекосъобщителите. Давате ли си сметка какво означава това?