Джос Стърлинг - Феникс

Айвс потърка брадичката си, размишлявайки върху думите ми.

- Но защо ще иска да дойдеш пак при мен? Ако си ме мислела за обикновен турист, ти можеше да откраднеш всякакви неща с дарбата си и да кажеш, че са мои. Кой щеше да разбере?

- Да, мина ми през ума, но Пророка...

-Кой?

По дяволите. В очите ми бликнаха горещи сълзи. Мислех, че ще мога да се справя с играта на въпроси и отговори, без да се запъна, а се провалих почти веднага. Станах, грабнах очилата си от масата и ги пъхнах в джоба си.

- Не мога да го направя, Айвс. Съжалявам. Ще пострадат твърде много хора, пък и вече имам достатъчно неприятности. - О, Боже, Пророка щеше да ме убие, ако разбереше, че съм споменала за него пред някого извън Общността.

- Седни, Фей.

- Не. Трябва да тръгвам. Пусни ме да си вървя! - Заобиколих го и се насочих към вратата.

- Хавиер! - извика Айвс.

- Тук съм. - Проклетият му брат беше в коридора и препречваше пътя ми към изхода.

Айвс ме забута към кухнята.

- Никъде няма да ходиш. Мислех, че си го разбрала.

Стоях между тях като човек, заклещен на половината разстояние по опъната над земята жица, без да мога да тръгна наникъде.

- Не, ти не разбираш. Той ще ме нарани.

Айвс протегна ръка към мен.

- Фей, няма да позволя на никого да те нарани.

Бях заела поза за бягство до масичката за кафе. Отражението ми в огледалото на стената показваше, че приличам на побъркана фея с щръкнала във всички посоки коса. Нищо чудно, че не ме приемаха сериозно.

- Ти не познаваш Пророка. Не е толкова лесно. Ако не бях откраднала водата ти днес, щях да съм мъртва. Той направи така, че да не мога да ям и да пия, докато не изпълня задачата. Той... прави някакви неща със съзнанието ти и те принуждава да се подчиняваш. Ако ме хване с теб, може да ми заповяда да те убия... или да скоча от някой мост... и аз ще го направя.

Айвс трепна. Вече не беше толкова уверен, че има отговор за всичко. Той погледна брат си, търсейки насърчение.

- Казах на Виктор да дойде колкото може по-скоро - потвърди Хавиер. Двамата използваха телепатия и ме изолираха.

- Престани! Как мислиш, че се чувствам, като знам, че говориш зад гърба ми? - Грабнах купчина списания и ги запокитих към Айвс, мятайки ги като фризбита.

- Успокой се, Фей. Свободна си от този Пророк. Оставаш при мен. - Айвс изстреля снарядите си със спокоен тон, който в момента само ме настърви. Сега не беше моментът да бъда хладнокръвен и разумен!

- Остави това. Ами Тони? - Замерих го с възглавница.

Айвс я хвана.

- Тони?

- Приятелят ми! Не можеш да спасиш и него, нали? Ако не се върна до девет, той ще пострада, а аз обещах да изпълня моята част от сделката. О, Боже! - Силите ме напускаха. Прегърбих се и тръгнах към вратата.

- Хавиер? - Айвс се втурна след мен.

- Заемам се. - Хавиер сложи топлата си ръка на гърба ми и ме изпълни с успокояващото си докосване. - Тя е изтощена и няма сили, Айвс. Трябва да бъдем много внимателни с нея. Тя няма да може да издържи още дълго. Напрегната е и допълнителният натиск може да я сломи.

- Трябва да се върна - прошепнах.

- Не. - Айвс ме притисна до гърдите си и ме повдигна. - Твоят Фейджин може и да е силен, но трима Бенедикт далеч превъзхождат един Фейджин. Ти, Феникс Кориган, ще си легнеш да се наспиш и ще ни оставиш ние да се справим с проблема. Когато дойде Виктор, ще му кажеш къде да намери Тони и ще измислим нещо, за да не пострада.

- Мисля, че ни трябват Скай и Зед - измърмори Хавиер.

- Да, нека проверим дали могат да прекъснат почивката си. Мама и татко също. - Айвс ме сложи на леглото и изхлузи обувките ми.

Хавиер се усмихна сухо.

- Защо не доведем тук цялото племе? Страхотна идея. Повикай и Трейс, Уил и Уриел, като си започнал.

- Тя е моята сродна душа, Хавиер. Нищо не е твърде много. - Той ме покри с одеяло.

- Да, знам, братко. Не исках да те ядосвам. Идеята за мама и татко е добра. Ще трябва сериозно да поработим върху документи, за да измъкнем Фей оттук.

Те решаваха живота ми, сякаш аз нямах капчица здрав разум. Държаха се с мен като с човек, който постъпва в охраняемо отделение на клиника за психично болни. После сигурно щяха да нарязват храната ми и да ме хранят с лъжица.

Отметнах одеялото.

- Ти не разбираш. Те ще се досетят, че съм с теб. Не мога да остана.

Айвс ме зави отново.

- Не се тревожи за това, Фей. Ще се погрижим никой да не разбере къде си.

Те не ми оставяха избор, задушавайки ме с добронамерена, но невъзможна загриженост. Не исках да мисля какво ще се случи след девет часа. Трябваше да ги замразя във времето, но имах по-голям шанс да избягам, ако те смятаха да ме оставят сама. Трябваше да си мислят, че съдействам.