Джос Стърлинг - Феникс

„Фей, прекрати това безумие!”

Значи Айвс беше решил да се опита да се свърже с мен. Очаквах, че ще го направи по-рано, но предполагах, че той и братята му са били твърде заети да планират как да ме пресрещнат. Разчитах, че те не са помислили, че знам за подземния гараж под първото ниво. Докато единият чакаше да ме хване във фоайето, след като беше успял да се качи на някой от асансьорите, аз щях да се измъкна покрай него на долния етаж.

Първи етаж. Подземен етаж. Блъснах вратата, спънах се в прага и влязох в тъмния лабиринт на паркинга. Завих рязко наляво и побягнах към центъра Барбикан. Знаех, че ще ме забележат много по- трудно в тълпата, отколкото на безлюдните тротоари покрай задръстените с коли улици. Пешеходните алеи към художествените комплекси се изпълваха с хора, които отиваха да вечерят в ресторантите, преди да започнат вечерните представления. Гладки правоъгълни езера отразяваха очертанията на сградите наоколо. Водата беше леко набраздена от няколко оптимистични патици, които плаваха на повърхността. Вмъкнах се пред голяма група германски туристи и забавих крачка. Бягането само щеше да привлече внимание към мен. Дишах учестено и се опитвах да се държа нормално. Улових една жена с червена рокля да ме гледа с любопитство, докато се разхождаше, хванала под ръка съпруга си.

Усмихнах и се глуповато и размахах ръка, за да охладя лицето си.

- Знаете ли колко е часът? Тревожа се, че закъснявам.

Тя разбра защо бързам и погледна часовника си.

- Пет и половина.

- Благодаря. Да, закъснявам. - Усмихнах и се на раздяла и хукнах покрай квадратните бетонни саксии, преливащи от летни цветя.

Айвс ми беше подарил огнени цветя. Никой преди него не се беше сещал да го направи.

„Фей, моля те, кажи ни къде си! Не ти се сърдим. Искаме само да ти помогнем.”

Нямаше да отговоря, защото той можеше да усети накъде съм се отправила от някоя моя блуждаеща мисъл.

„Фей, моля те! Не опитвай това.”

Центърът Барбикан отговаряше на името си и приличаше на съвременна крепост от кафявосив бетон. Изглеждаше толкова окаян, че не разбирах как се е измъкнал безнаказано архитектът, който го е проектирал. Големите градове бяха достатъчно отчайващи и без сгради, които те хвърлят в дълбока, неизлечима депресия. Интериорът беше по-свестен - просторни фоайета за смесване с мишените и дискретни кътчета, където да провериш какво си задигнал от някоя дамска чанта. Всичко беше организирано много добре за хората с моята професия. Бях чувала посетители да отбелязват, че театрите и концертните зали са превъзходни, но онези като мен не ходеха там, за да видят тези места. За нас цялата драма се случваше извън сцената.

„Фей, не се отказвай от нас, преди дори да сме имали шанс!” Молбите на Айвс ставаха все по-отчаяни.

Съзрях табелка за дамски тоалетни, слязох по стълбите и влязох вътре. Убежището вероятно не беше много хитро, но се съмнявах, че ще нахлуят тук освен ако не са сигурни, че съм там. Застанах пред умивалника и се втренчих в отражението си, откъдето ме гледаше раздърпано момиче с обезумели очи. Необходимо ми беше сериозно преобразяване, ако не исках хората да се обръщат след мен. Бях заразяла чантата си в апартамента на братята Бенедикт, затова трябваше да направя всичко възможно със сапун, кърпи за ръце и пръстите си. Пригладих косата си и наплисках с вода лицето си. После си спомних, че нося очна линия и гланц за устни - едно от предимствата на размъкнатите дрехи са широките, безформени джобове. Гримирах се и заприличах повече на себе си. След това влязох в едната кабинка, смъкнах ципа на полата си, изхлузих я и останах по къси панталони. Разкопчах бялата си риза и я завързах под гърдите си. Имах чувството, че съм цирков артист, който изпълнява номер „бърза промяна” - та да, смотаната Уенди вече я няма, сега пред вас е елегантната Феникс, възкръснала от пепелта.

Навих полата и я пъхнах под мишница. Смятах да я изхвърля в първия контейнер за боклук, който видя.

Отново се погледнах в огледалото и останах доволна от преобразяването си. В тоалетната влязоха две възрастни жени, които се намръщиха на разголения ми стомах. Да, бях се издокарала както трябва.

„Фей, знаем, че си в центъра Барбикан.”

Как бяха разбрали? Или само предполагаха и се надяваха, че ще се издам? Въпросите се смесиха със съмненията ми и се завъртяха в главата ми. Имах ли друГизбор? Чувствах, че да оставя сродната си душа, дори това да беше за негово добро, беше като да отрежат ръката ми.