Джос Стърлинг - Феникс

Хванах ръката на Айвс.

- Обещаваш ли?

-Да.

- Добре, ще си почина. - Сгуших се под одеялото и се опитах да изглеждам като добро момиченце, което не планира бягство.

- Благодаря. - Айвс дръпна завесите и в стаята настъпи здрач. - Довери ни се, Фей. Ние ще оправим всичко.

Доверие? В Общността се бях научила да нямам доверие на никого.

Двамата Бенедикт излязоха от стаята. Преброих до триста, но те не се върнаха. Вярваха, че ще лежа повече, отколкото трябваше. Не можех да чакам още дълго, загадъчният Виктор се прибираше. Той беше един от фамилията Бенедикт, с когото нямах намерение да се запознавам. Нахлузих обувките си, отидох на пръсти до вратата и я открехнах. Те разговаряха тихо в кухнята. Идеално. Промъкнах се до входа, надникнах и проникнах в мисловните им схеми. Далеч от дразнителя на присъствието ми, Айвс се беше променил в спокойна, по-абстрактна плетеница от сиво, зелено и синьо като филигран на бръшлян върху мраморна колона. Внушителният му интелект обмисляше възможности как да ми набави паспорт, да ме вземе със себе си, когато тръгне за Съединените щати, и какво да направи, когато отидем там. Не изпитваше абсолютно никакво съмнение в бъдещето ни заедно. Де да беше така. Мисловната схема на Хавиер беше по-променлива, поток от глупави мисли и образи - скиорски писти, планини, хубавото момиче в „Глоуб тиътър” - всичките на фона на прозорец с цветовете на дъгата.

Действах бавно и полека, все едно се вмъкваш в тесни джинси, сантиметър по сантиметър.

Дрямката на дивана беше възстановила донякъде обичайните ми сили. Без да съзнават, че са обект на потайна атака, двамата братя замръзнаха във времето. Не можех да рискувам да наруша деликатното равновесие, като пребъркам джобовете им, и се отправих към външната врата. Айвс я беше оставил незаключена, затова се измъкнах навън, без да се бавя повече.

Леко отпуснах хватката си върху съзнанията им. Ако ми провървеше, те дори нямаше да забележат онези няколко секунди на разсеяност.

Придадох си вид, сякаш имам причина да съм тук, и тръгнах към асансьорите. Предположих, че стълбите са наблизо. Щом задействах алармата, когато отворех аварийната врата без ключ, щях да известя заминаването си, но се надявах, че ще имам достатъчно голяма преднина, за да ги над бягам. Планът ми беше да викам асансьорите на долните етажи, през които тичам, така че да се забавят, докато стигнат до двайсетия етаж. Братята можеше да изберат моя маршрут, но дотогава аз щях да се изгубя в бетонния лабиринт на Барбикан. Бях убедена, че на собствен терен като този, е невъзможно да ме надхитрят.

Докато минавах покрай единия асансьор, вратите иззвъняха и се отвориха. От кабинката излезе висок мъж с елегантен костюм, дълга, но гладко прибрана на опашка коса и проницателни сиви очи. Той сигурно беше третият брат. Почувствах затопляне в стомаха. От водораслите беше изплувала акула сред стадата дребни рибки. Лепнах неразгадаема усмивка на лицето си и благодарих на щастливата си звезда, че той не знае как изглеждам.

- Искате ли да задържа вратата на асансьора? - учтиво попита той и пъхна пръсти в пролуката между вратите.

- Не, благодаря. Отивам при приятелката си - безгрижно отговорих аз и посочих по-нататък в коридора.

Той тръгна, оставяйки вратите да се затворят, и пъхна ключа в задния си джоб. За един безумен миГсе запитах дали ми стиска да го замразя, но тъй като не знаех колко силни са способностите му, не можех да рискувам. Оставих го да си върви и закрачих целенасочено, оглеждайки входа на стълбището, докато минавах. Виктор влезе в апартамента и затвори вратата.

Сега или никога. Втурнах се обратно, блъснах металния лост, за да отворя аварийната врата, и изскочих през нея толкова бързо, че алармата започна да звъни едва когато тежката врата се затвори с трясък. Стълбището беше грозно сиво пространство, което миришеше на бетонни паркинги, съвсем различно от луксозния коридор. Стигнах до по-долния етаж и натиснах копчето на асансьора. Чух бръмченето, когато кабинката, която беше използвал Виктор, започна да се движи. След това повиках всички асансьори. Два етажа по-долу повторих тактиката на забавяне. Само за това имах време. Братята Бенедикт нямаше да губят ценни секунди да чакат асансьорите, когато разберяха, че съм избягала по стълбите. Имах съвсем малко време, докато те измислеха план да ме заловят.

Двайсет етажа е страшно дълъГпът. До единайсетия вече не бях в състояние да се съсредоточа върху стъпалата, които се бяха превърнали в абстрактни линии, и едва не се спънах. Звуците на преследване не помогнаха на концентрацията ми. Братята Бенедикт не викаха и не вдигаха шум, а неумолимо се спускаха надолу по стълбите като военен взвод на тренировка за годност. Разбира се, помага, ако приятелите ти разговарят чрез телепатия.