Джос Стърлинг - Феникс

- Надяваш се. Не казваш, че си сигурен. Не се обиждай, но не си излизал с много момичета и си помислих, че може би се забъркваш в нещо. - Чу се гръм и Хавиер изруга, докато гасеше пламъците. - По дяволите, току-що взриви поничката ми!

- Не се бъркай, Хавиер! Не съм шампион по серийни гаджета като теб, но знам какво чувствам, когато видя някое момиче, и те уверявам, че този път е съвсем различно - съвършено друга орбита. Когато Фей ми отговори телепатично, нещо изщрака и си дойде на мястото. Нещо повече, центърът на гравитацията ми се измести към нея. Знаеш как е.

- Не знам. Още не съм намерил моята сродна душа.

- Извинявай. - Вратата на бюфета се затвори с трясък.

- Няма проблем, не се обиждам. Хей, мисля, че днес може да ми провърви. Тя е... не е онова, което очаквах. Странна е на външен вид - смешни очила и бабешки дрехи. Стори ми се, че между нас има някаква химия, като между сродни души.

- Предполагам. - На пода изскърца стол. - Фей не изглеждаше така вчера. Всъщност, не знам какъв е истинският и вид. Мисля, че съм влюбен до ушите. Тя има проблем. Не иска да ми разкаже за себе си. Досега научих само името и и факта, че не е ходила на училище.

- И че е професионален крадец. Не забравяй тази избирателна информация. Ако си спомняш другата причина да сме тук, не мислиш ли, че е странно, че тя се е прицелила в теб като мишена?

Друга причина? Долепих се до стената.

- Да, знам. Трябва да я попитаме за това. Ще го сторя, но в момента всичко е много сложно. Тя няма доверие в мен. В колко часа се връща

Виктор от срещата си в Скотланд Ярд?

- В шест. Имаш пет часа да разбереш дали тя е риск за сигурността ни, или не, а после ще я предадем на него да провери.

- Това няма да и хареса.

Правилно. Определено не и хареса. Тя е решила да избяга при първото споменаване за полиция. Запромъквах се назад, надявайки се, че килимът ще заглуши звука на стъпките ми. Вратата на апартамента беше заключена и залостена. Можех да отворя всички ключалки, освен най-горната, която беше твърде високо за мен. Огледах се наоколо, търсейки нещо, върху което да стъпя, но в художествено обзаведения апартамент нямаше нормални мебели, само стъклени лавици, прикрепени за стената.

- Отиваш ли някъде? - Айвс се появи на входа на кухнята, наблюдавайки все по-отчаяните ми опити да достигна най-горното резе.

Той нямаше право да ме държи в плен.

- Да. У дома. - Подскочих и пръстите ми докоснаха резето, но не го помръднаха.

Айвс спокойно се приближи до мен.

- И къде е това у дома? Не ми каза.

- Точно така. Не ти казах. - Ритнах вратата, оставяйки следа върху лакираната повърхност.

- Още не си обядвала. - Айвс протегна ръка над главата ми и дръпна резето.

- Не съм гладна. - Не можех да повярвам, че той ме пуска да си вървя.

„Лъжеш.”

„Какво? Сега пък четеш мисли?” Сбърчих нос от презрение. Аз притежавах тази дарба. Айвс нямаше представа какво си мисля, иначе нямаше да е толкова спокоен.

„Не. Усещам енергията и твоята е на опасно ниско ниво. Всеки има различна и уникална енергийна сигнатура. Твоята показва, че нямаш бензин в резервоара. Кога яде за последен път?”

Повдигнах рамене. Преди цяла вечност.

- Ще си взема нещо по пътя.

Той се обърна и се върна в кухнята, подхвърляйки през рамо:

- Нямаш ключ за асансьора.

- Тогава ще сляза по стълбите. - Двайсет етажа - много благодаря.

- И за стълбите ти трябва ключ, освен ако не искаш да задействаш противопожарните аларми - извика Айвс.

Отидох в кухнята и протегнах ръка към двете момчета, които седяха до плота.

- Бихте ли ми дали ключа, моля?

Айвс сложи сандвич в ръката ми.

- Яж.

Стомахът ми се разбърка при вида на розовата шунка.

- Вегетарианка съм.

Хавиер върна сандвича в чинията с едно движение на ръката и Айвс го замени с друГ- със сирене и домат.

- Моля те, изяж го.

Възмутена от манипулациите им, аз отидох до прозореца, подпрях се на радиатора и започнах да отхапвам малки залъци от сандвича. За щастие, братята ме оставиха на мира, докато го ям. Не че бях поласкана. Те се държаха като пазачи в зоологическа градина с опасен звяр, когото повече не искаха да предизвикват. Ядосах се и им обърнах гръб. Добре че главата ми не се замайваше от височини, защото гледката беше зашеметяваща. Виждах всичко чак до Олимпийския стадион и парка за посетители, които изглеждаха красиви отвисоко - зелена и бяла кръпка в уморената градска джунгла на източен Лондон и виещите се като змии лиани на улици и железопътни линии. Ако се вгледах внимателно, можех да съзра жилищния комплекс, в който живеехме в момента - купчина мравуняци с цвят на бисквита.