Джос Стърлинг - Феникс

За Айвс всичко беше лесно. Взимаш някоя съвършено непозната и я наричаш една от вътрешния си кръГсамо защото по приумица на природата си пасваме на някакво генетично ниво. Единствените неща, които той знаеше за мен, бяха лоши, но аз пак заслужавах помощ. Затворих се в себе си като морска актиния, която отказва да се покаже, подтиквана от настойчивите му въпроси.

- Иска ми се Скай да беше тук - измърмори под носа си той и погледна през стъклото към колите, които бавно и мъчително навлизаха в лондонското Сити. - Тя сигурно щеше да помогне.

Бях се заклела да не говоря, но любопитството ми (или беше ревност ?) надделя.

- Коя е Скай?

Айвс ме притисна до себе си, като се надяваше, че ще се отпусна на него, но аз седях като вкаменена.

- Сродната душа на най-малкия ми брат. Тя е англичанка.

- О! - Вероятно беше една от онези хубавелки с розови бузки, които виждах на Ливърпул Стрийт да отиват на музикални фестивали с гумени ботуши, раници и джинсови къси панталони и изглеждат непоносимо доволни, че са млади и живи. С един поглед Скай щеше да разбере каква съм измет.

- Тя умее да разчита чувствата на хората. Има страхотна интуиция. И животът и не е бил лек. Мисля, че Скай ще те разбере по-добре от всеки от нас.

Е, да.

- Но тя не е тук, така ли?

- Не. Отиде на почивка със Зед и родителите си.

Аха, Скай имаше родители, значи беше възпитана в дом, докато аз бях дива и неопитомена. Таксито спря пред един от входовете на центъра Барбикан.

Шофьорът вдигна ръка.

- Пристигнахме. Шест и четириисет.

Айвс извади десет лири от портфейла си и му ги даде, без да си прави труда да взима рестото.

- Ще ми разкажеш ли нещо за себе си, Фей? Искам да знам какъв е произходът ти.

Не можех да повярвам, че Айвс слиза от таксито, без да изчака да му върнат рестото. Блъснах го назад и пъхнах ръка в тясната пролука, за да взема монетите. Шофьорът изсумтя възмутено, когато сложих парите на дланта на Айвс.

- Не можеш да му дадеш три и шейсет бакшиш.

Айвс върна парите в пластмасовия поднос.

- Мога. Остави ги, Фей. Не са много.

Все още мърморейки недоволно от безгрижното прахосване на пари, аз стъпих, препъвайки се, на улицата. Покрай мен профучаваха коли. Шумът отекваше в тунела, затова Айвс едва ли щеше да чуе понататъшните ми възражения. Разногласието ни за бакшиша подчертаваше колко сме различни. Какво правех с него?

„Ела с мен.” Айвс протегна ръка, очаквайки да я хвана.

Писна ми да ме командва и да ме влачи насам-натам. „Води ме, Господарю.”

Той повдигна вежда на иронията ми. „Радвам се, че видя светлината. Искам само най-доброто за теб.”

„Господин Арогантен, може би?”

„Не искам да бъде така.” Айвс поклати глава, казвайки си да отстъпи. „Желанието ми е да постъпя правилно, но изглежда, непрекъснато греша.”

„Тогава ме пусни да си вървя.”

„Това би било трагедия. Дай ми шанс. Моля те.” Несигурността му с момичетата се завърна. Той вече не приемаше без доказателства съгласието ми и това повече от всичко ме караше да бъда по- милостива.

„Добре. Докато се погрижат за ръката ми. След това изчезвам.”

Айвс извади ключ от джоба на якето си и ме поведе по стъпалата на кулата „Шекспир”, висок, грубоват, заострен небостъргач. Прилоша ми, като погледнах нагоре, сякаш цялото нещо щеше да се срути върху нас. Айвс повика асансьора и пъхна ключа в процепа за пребиваващите там, за да се качим на двайсетия етаж.

- Мислех, че живееш в Америка.

- Взех апартамента назаем от приятел на един от братята ми. - Той неспокойно почукваше с пръст по стената, докато проблясваха

- От кого? Уилбър? Уолт?

Айвс се усмихна.

- Виктор. Но почти позна. Имам брат на име Уил. Ще ти хареса.

- Ако някога имам деца, въпреки че това няма да стане, ще ги кръстя с обикновени имена, така че никой да не трепне, когато ги проверяват в училище или... си взимат карта за библиотеката.

Той се засмя малко смутено.

- Да, разбирам какво имаш предвид. Тъпаците в първи клас ми се подиграваха, че имам момичешко име. Викаха ми Айви. Мама и татко са заимствали имена от прадедите си от целия свят за синовете си - повечето семейства на саванти са международни - и е трябвало да страдат заради това. Сигурно са те закачали заради името Феникс в училище, а после си се чувствала страхотно, че си различна.

Повдигнах рамене.

- Не знам. Не съм ходила на училище.

Разнесе се звън като в края на рунд на боксов мач и вратите се отвориха.

- Как. ..Нов Англия трябва да ходиш на училище, нали? Не е ли задължително? - Айвс ме поведе по застлания с килим коридор.