Джос Стърлинг - Феникс

- Айвс спря, но аз пак не казах нищо.

- Общо сме седем братя. Аз съм шестият по ред. Малкият ми брат Зед намери сродната си душа преди няколко месеца.

Звучеше приятно. Голямо семейство. Братя. Животът му беше хубав. Радвах се за него. Айвс можеше да се върне при всичко това.

- А ти? Уенди ли е истинското ти име?

Махнах пропуска от врата си. Вече нямаше смисъл да се представям за друга. Не виждах думите, които бях написала, защото зрението ми се замъгли от сълзи.

- Хей, хей, какво има? - Той сложи главата ми на рамото си и аз се почувствах много добре. -Не разбираш ли, че да те намеря, е най- хубавото нещо, което ми се е случвало? Не се ли радваш поне мъничко, че това съм аз?

Беше мило от негова страна да си помисли, че съм разстроена, защото сродната ми душа се оказа най- милото и красиво момче, което бях виждала. Харесваше ми факта, че той не съзнава колко привлекателен е за момичетата и че не приема без доказателства, че аз го намирам за съвършен. Нямаше да е толкова болезнено, ако се беше оказал безличен, пъпчив смотаняк.

- Виж, знам, че ти е трудно да възприемеш всичко това, но има време. Съзнавам, че се показах като зубрач и те поправих за екстракцията на петрола и така нататък.

Сякаш това имаше някакво значение. Не ми пукаше дали той се подиграва с мен. Заслужих си го, защото се преструвах, че съм като него и другите студенти.

Ръката му погали врата ми.

- Признавам, че не започнахме по най-най-добрия начин.

Засмях се задавено.

- Имаш предвид, че откраднах нещата ти.

Айвс не престана да прокарва пръсти по чувствителната кожа на врата ми.

- Да, но те заболя, когато ги взривих. Много съжалявам. Какво каза лекарят?

Не можех да се предам на тази слабост. Трябваше да се изправя на крака, иначе никога нямаше да си тръгна. Блъснах го в гърдите, станах и избърсах очи с превръзката си.

- Всичко е наред.

Айвс хвана китката ми и забеляза фолиото.

- Не си ходила на лекар, нали? - Тонът му стана мрачен. Мисловната му схема придоби червен и оранжев оттенък. Запалената ми торба се завъртя в пламъците като шиш кебап над огън, а Айвс избълва ругатни, които беше твърде учтив да изрече на глас.

- Хората като мен не ходят на лекар. - Опитах се да издърпам ръката си.

- Сега вече го правят. - Той стана и ме дръпна със себе си. За жалост за плановете ми за бягство неговата стеснителност и несигурност към момичетата изчезна, когато Айвс трябваше да проведе спасителна мисия. - Хайде, ще намеря къде е най-близкият медицински кабинет. Никога няма да си простя, ако ти остане белег.

- Няма да дойда. Не мога.

Айвс се обърна с лице към мен. Мускул на челюстта му потрепна, докато се мъчеше да овладее гнева си. Запитах се дали няма да ме запали. Беше ме предупредил, че дарбата му се изплъзва от контрол, когато се ядоса.

- Уенди, не прави грешка. Готов съм да ти простя, че се опита да откраднеш от мен - два пъти, нали? Но ако не отидеш на лекар, тогава няма да имам друГизбор освен да те предам на полицията и да ги оставя да се погрижат да получиш квалифицирана медицинска помощ.

Чуй го само! Какви дълги и сложни думи, подчертаващи още повече колко по-добре образован от мен е. Блъснах назад стола си.

- Махни се от мен, по дяволите. Ти не знаеш нищо за мен и за живота ми, а вече ме командваш!

Айвс насочи пръст към гърдите ми и застрашително се извиси над мен - разгневен млад мъж, висок метър и осемдесет. Би трябвало да се уплаша, но инстинктът ми подсказа, че той няма да ме нарани. Нещо щеше да изгори, но този път нямаше да е ръката ми.

- Дълбоко грешиш. Знам най- важното за теб. Ти си моята сродна душа. Този факт е на първо, второ и трето място в живота ми. Ами в твоя?

Закрих с ръце лицето си. Искаше ми се да изкрещя от безсилие.

- Отивай си!

Сигурно го вбесих, защото от него се излъчваше гняв като пара от прегрял радиатор на кола. Купчината учебни материали на масата до дясната му ръка започна да пуши.

- Не мога да си тръгна. Постъпваш глупаво и безразсъдно със здравето си. - Той забеляза огъня и бързо го угаси с учебник от раницата си. - По дяволите, виж какво ме накара да направя!

- Аз ли? Ти имаш дарбата да палиш пожари, не аз.

Айвс си пое дълбоко дъх и очевидно реши, че в момента словесната престрелка няма да доведе доникъде.

- Виж, трябва да бъдем заедно. Знаеш, че това е задължително за сродните души. Мислиш ли, че ми е приятно, че моята сродна душа е крадла, която използва дарбата си, за да обира хората? -Трепнах, но той не видя, защото беше твърде зает да демонстрира разочарованието си от съдбата си. - Не, по дяволите! Мечтаех за този момент, но си представях лунна светлина и рози, а не ритник в стомаха и обгорени вещи на стойност хиляда долара! Затова най-малкото, което можеш да направиш, е да отидеш да те прегледат, след като ти казвам, че трябва!